Един ден в хотел „Алис“

Хотел „Алис“ се намира край турското градче Рейханлъ, близо до Сирия. Там отсядат всякакви хора – отчаяни бежанци, служители на правозащитни организации, ислямски фанатици. Сеад Хусич прекара един ден там и разказва видяното за Дойче веле.

Хотел „Алис“ край турското градче Рейханлъ е само на пет километра от ужаса – ужаса, наречен Сирия. Гостите на хотела понякога дори чуват взривовете от войната. По големия телевизионен екран във фоайето до рецепцията постоянно вървят ужасяващи кадри от съседната държава: детски трупове сред руините, плачещи жени, покрити с прах и кръв лица, войници, изпълнени с жажда за мъст.

Лекарят от Германия

Двама от мъжете, вперили поглед в телевизора, са бежанци, чиито хотелски сметки се плащат от роднините им, живеещи в чужбина. До тях е седнал още един мъж, разгърнал в скута си черна папка, пълна с имена и номера. Това е доктор Марван Коури, който в продължение на седмици е събирал дарения в Германия за сирийците. Акцията му е имала успех: от няколко дни на близкия турски граничен пункт чакат два препълнени камиона с помощи – със сухо мляко, ориз, брашно, олио, зимни дрехи, превързочни материали, медикаменти и играчки. Подобно на много други товарни автомобили обаче и организираните от доктор Коури камиони не получават разрешение от турските власти да преминат отвъд границата. Това се дължи на факта, че от около седмица множество населени места от другата страна на границата са окупирани от ислямисткото движение „Ислямска държава в Ирак и Леванта“, поради което турското правителство се опасява, че помощите могат да попаднат в ръцете на ислямистите. Затова границата остава затворена.

„Тези магарета! Това на нищо не прилича!“, ядосва се лекарят, визирайки ислямистите. Самият той е от Дамаск. Преди повече от 20 години заминал за Германия, а от 15 години насам има собствен кабинет като общопрактикуващ лекар в Бавария. Когато преди около две години сблъсъците между демонстрантите и правителството на Асад придобиват все повече характера на гражданска война, доктор Коури започва да оказва подкрепа на опозиционната „Сирийска коалиция“. Води го надеждата, че Западът в най-скоро време ще помогне за отстраняването на Асад и така ще се сложи край на войната. „Вероятно в такъв случай бих могъл отново да вляза във връзка със сестра си, макар тя да живее с мъжа си в Дамаск и да подкрепя режима“, казва Коури.

Жената, която не се предава

Вечерта лекарят има среща в хотела с Рания Кисар, основателка на „Революционния женски комитет“. Тя е пристигнала от Сирия само преди няколко дни, тъй като ислямистите са ѝ отправили смъртни заплахи. 39-годишната жена не носи забрадка. Тя е самоуверена и красноречива. За Рания сирийските жени са равноправни борци за свободата на родината си. Дори само това е достатъчно, за да си навлече гнева на ислямистите.

Родителите на Рания живеят в Съединените щати. Баща ѝ е милионер, собственик на ресторантска верига. Брат ѝ също е в Америка. Той е компютърен специалист. Рания се жени на 20 години за един сириец в Дамаск, следва там мениджмънт и ражда две деца. Води съвсем нормален живот, но понеже си позволила да отправя критики към режима на Асад, била арестувана. „Бях бременна с близнаци и в затвора загубих едно от бебетата. След като излязох на свобода, мъжът ми ме изостави и ми отне децата“, разказва тя.

Тогава младата жена решава да замине при родителите си в Далас. Но когато избухва войната в Сирия, тя напуска работа и зарязва всичко, за да се включи в революцията. Съпругът ѝ продължава да поддържа режима. Той живее в Дамаск с децата, които Рания не е виждала от четири години.

Мустафа и ислямистите

На следващата сутрин в хотел „Алис“ пристига 12 млади мъже с дълги бради. Те са докарали шест линейки на границата. Говорят английски с лондонски акцент, а според доктор Коури може би произхождат от Пакистан или Афганистан. Не става ясно за кого е предназначена тяхната подкрепа, понеже общуват само помежду си. Щом през фоайето премине жена, демонстративно вперват погледи в пода. „Не искаме такива хора в Сирия“, казва Коури.

Когато младите мъже откриват в задната част на фоайето салона за пушене на наргиле, стават агресивни и започват да викат „Срам, срам!“. Служителят от рецепцията Мустафа все пак успява да ги успокои. Обяснява им, че не е работа на мюсюлманите да връщат останалите в правия път. „Всеки трябва да живее така, както смята за добре“, казва Мустафа на развален английски.

Междувременно доктор Коури разбира, че турците отварят границата и камионите му могат да тръгнат към Сирия още на следващата сутрин. Той е щастлив, понеже е изпълнен с надежда.