Един ден в близката провинция
Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.
Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.
Дали бъркам в преценката си? Естествено.
Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.
Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.
Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.
И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.
Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.
Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.
Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.
Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.
Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.
Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.
Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.
Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.
Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.
В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.
Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo“ е неговият саундтрак.
Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.
