Децата на Чернобил 30 години по-късно
Повечето от нас вече знаят какво се е случило преди 30 години на този ден, когато украинската атомна централа Чернобил се превърна в синоним на най-тежката ядрена катастрофа в историята.
Носителят на много международни награди фотожурналист Нийлс Акерман обаче иска да покаже на света лицето на Чернобил такова, каквото не сме го виждали никога.
Акерман не иска да разказва поредната трагична история за пожарникарите, които не успяват да погасят пламъжите през 1986 година или за техниците, които не успяват да спрат отровните радиоактивни частици във въздуха, преди да се посипят върху жителите на близките селища.
Различната история на Чернобил
Той иска да представи една различна история за Украйна и Чернобил – като покаже порасналите деца след катастрофата. Той снима живота в Славутич – най-младият град в Украйна, създаден от съветските власти след ядреното бедствие, за да запази работниците близо до централата.
В този град, скрит в гората, Акерман се среща с Юлия и нейните приятели. В продължение на три години той работи по проекта си, снимайки тяхното съзряване и превръщането им от тийнейджъри във възрастни хора.
Неочакваните деца на катастрофата днес градят своето бъдеще в страна, раздирана от война и икономическа криза, но в същото време – изпълнена с възможности, разказва Акерман за проекта си.
Медиите обикновено избират да разкажат за катастрофата през смъртта, болестите вследствие на бедствието и опустошението. Вместо това Акерман решава да се фокусира върху силата на младото поколение.
Юлия е като енергийна бомба
Среща Юлия през 2012 година. По това време тя се целува с мъж в центъра на Славутич. Казва на Акерман, че може да прави каквито снимки поиска, стига да не ги показва на майка й.
„Тя е емоционална като енергийна бомба“, разказва Акерман пред CNN. Тогава не знае, че три години по-късно все още ще проследява живота на вече 23-годишната Юлия.
„Това всъщност са децата на Чернобил. Този град съществува заради Чернобил“, разказва Акерман.
Засега бъдещето в Славутич изглежда ограничено от бъдещето на Чернобил, защото в района няма друга голяма индустрия, която да е успяла да се развие близо до града.
Затова и младите в Славутич са изправени на кръстопът – именно този момент улавя Акерман.
От 2012-a до април 2015-a той проследява как Юлия се превръща в млада жена. Вижда нейните битки, смяната от работа на работа, партитата, връзките й, брака й, а после – развода.
Юлия е родена три дни след ядрената катастрофа. Веднъж Акерман я пита какво мисли за последиците от нея. Спомня си, че тя го е погледнала така, сякаш задава наистина глупав въпрос. Днес мащабът на последиците от радиоактивната катастрофа за здравето в Славутич са много по-ограничени, отколкото си мислят хората на запад.
Мисията, за която никой не е молил
Работещите в Чернобил са предпазени от стриктни системи на контрол, а отношението на града към радиоактивността е много по-реалистично и прагматично, отколкото другаде по света. Млад мъж показва на Акерман гроба на своя най-добър приятел, казвайки, че повечето хора в града умират от наркотици и алкохол, а не заради радиоактивност.
Днес Юлия работи като преводач в най-важното работно място в региона – защитния саркофаг, който е построен, за да запечата завинаги руините от унищожения ядрен реактор. Проектът дава на Юлия и другите местни, които работят там, добро основание да останат в района. И най-вече – гарантира, че ще имат работа, докато бъде завършен. За тях завършването на саркофага се е превърнало в лична цел.
„Те имат мисия, за която никога не са молили, която техните родители са оставили недовършена“, казва Акерман.
Ако всичко върви по план, проектът ще бъде готов през 2017 година и мястото на ядрената катастрофа ще бъде запечатано завинаги. Това ще бъде последната глава от историята на Чернобил, а Юлия ще помогне за написването й.
Повече информация за Нийлс Акерман и проекта му можете да откриете тук.
