Удоволствието да слушаш Адел

За тези, които ще чуят Адел сега, през 2015 година, завиждам ви. За тези от вас, които сега ще се срещнете с творчеството на тази млада, но вярвам стара по душа жена, която пее най-тъжните песни на света, завиждам и на вас. Доскоро вярвах, че тази чест се пада само на Стинг и Portishead, но Адел ме разплаква всеки път. Не се бъзикам.

Много хора ще се срещнат с красивата Адел за първи път тази година, когато след три години мълчание, един “Skyfall”, един спечелен “Оскар“, едно дете и няколко любовни спекулации, Адел се завръща в музиката, само както тя умее – като богиня на лириките и мелодията, които те хващат за гърлото.

Новият албум на Адел ще носи името „25“ и трябва да излезе този ноември, като първият сингъл от него – „Hello“ направи дебют вчера и подобно на трейлъра на Star Wars VII взриви интернета. По пример на предишните й два албума – „19“ и „21“ и този носи номера на възрастта й, когато го е писала.

Адел не е като другите музиканти и певци от своето време. Случвало се е много от тях да ни разочароват. Или както става повечето пъти, да повтарят себе си. Тук обаче случаят не е такъв изобщо, Адел някак успява всеки път да се надскочи.

Как го прави не знам, но го прави?

Когато излиза първият й албум „19“, медиите във Великобритания й предричат светло бъдеще в музиката, но едва ли са очаквали това, което в действителност се случва на Адел. Дебютният й сингъл и сигурно най-известното й парче от „19“ – „Chasing pavements“ е онова, което ме запознава с Адел. В началото аз съм убедена, че тя и друга британска певица – Ейми Макдоналд са едно и също лице. По онова време Ейми пуска парчето си „This is the life“, което се оказва по-популярно от това на Адел. И все пак.

В един момент откривам, че те са различни лица, различни хора и артисти, и нямат почти нищо общо. Ейми остава в леко поп-кънтри жанра, докато Адел някак порасва. „19“ е великолепен албум. Можеш да го слушаш от-до и винаги ще откриваш по нещо ново в него. Но не е албумът, който прави Адел феномена, който е днес.

Масовата публика има навика да се запознава с артистите едва, когато те успеят да накарат и по-комерсиалните канали да ги пускат, без това да ги направи клише. Тези хора са малко, но Адел е една от тях.

Три години след „19“ Адел се завръща преродена, пораснала, по-силно звучаща, с разбито на малки парченца сърце, за да изпее „Rolling in the deep“. Хората се влюбват в нея, в лекия драскащ звук на гласа й, в тъгата й, в сълзите, които музиката й предизвиква. Окичват я със слава и награди, правят й кавъри, слагат си песните й по стените си, непрекъснато я цитират.

И ето тук се появява тънката граница, в която Адел можеше да хване вълната и да се превърне в певицата на балади, лаладжийката, която пее тъжни песни, които рано или късно започват да звучат еднакво, но тя успява да избяга от този момент. Никой не знае как го прави, самата тя твърди, че не знае. Може би е от факта, че не се обяснява, не се хвали, че не й пука особено.

След „21“, Адел пише „Skyfall“, който й носи “Оскар“ и „Златен глобус“ и се оттегля от музиката.

Медиите отново се нахвърлят да я консумират. Спекулират, показват бебето й, мъжа й, нея без грим – междудругото тя изглежда като малко британско момиче от предградията, когато я видиш в живия живот и това е толкова нормално – показват какво си е купила от Morison’s онзи ден… И Адел се покрива в продължение на четири години, като отказва да коментира кога и как планира да пусне нови песни и албум.

Sony се пробват да я спечелят за новия филм за Бонд отново и да я накарат да напише песента към него, но тя твърдо отказва. Легендата гласи, че са й предложили петорно по-голяма сума за нова песен, но тя пак казва „не“. Някои мислят, че е защото Адел не вярвала, че може да надскочи себе си. Със „Skyfall“ летвата е висока, сещате се.

И сигурно щях да повярвам, ако не бях чула „Hello“ вчера. На repeat, поне 10 пъти.

Адел винаги надскача себе си. Това я прави това, което е. Специална, нова, друга, тъжна, смазваща, като неделя по пантофи само за тебе си, като музиката, която отдавна си забравил, че може да се прави. Това е Адел.

А „Hello“ е едва началото за „25“. Парче, което звучи като хиляди любовни истории, които няма да се случат, като приятелства разбити на парчета, като уикенда, който няма да се върне, като първия път, когато някой си отиде завинаги, като тихите сълзи на малко дете, като финала на любимата ти книга, като момчето, което никога няма да те харесва… Адел звучи като всичко това и говори на всеки на различен вселенски език.

Не просто очаквам „25“. Имам нужда от него.