Да не се изложим пред чужденеца!
„Да не се изложим пред чужденеца!“. Така ми шепти в ухото с широко опулени очи една моя леля, когато за първи път й водя на гости гаджето си от… Западна Европа. Беше преди няколко години, когато, макар и за малко, във въздуха ухаеше на оптимизъм и след тежкото време на 90-те се надявахме нещата някак да вървят нагоре.
Човекът е дошъл от своята си уредена страна, кацнал е на софийското ни летище, а аз съм го посрещнала със стройна програма-за-оставане-на-добри-впечатления. Първо, направила съм какви ли не еквилибристики, за да го докарам за първи път в страната ни в началото на май, когато поне всичко е зелено и цъфти. В противен случай рискувам да попадне в средата на кишата, уютно полегнала между преобладаващото сиво на социалистическата архитектура, кичозно „освежено“ с бонбонени сгради с нелогични геометрични форми и разпадащи се остъклени балкони.
Второ, така добре съм обмислила маршрутите от Студентски град, в чийто покрайнини живея, до центъра, че всички да минават през жълтите павета на София. Така се надявам отчасти да избегна гледките с ожулени кофи за боклук в средата на шосето, облепените с некролози стени или уличките без тротоари и с дупки, колкото гробове.
И трето, програмирала съм посещението според почивните дни – точно в този момент се падат шест накуп, така че вероятността да се блъскаме по улиците на столицата с ожесточени граждани с бръснати глави, анцузи и татуировки по вратовете или да рискуваме живота си, пресичайки по централните булеварди на пешеходна пътека да са сведени до минимум.
Човекът е кацнал, спестила съм му таксито, което да го одере с 50 лева сметка, вместо обичайните 8 от летището до нас, почистила съм апартамента основно, „наготвила“ съм първо, второ и трето – все български традиционни ястия, и нагласена и развълнувана съм го чакала с усмивка и изчистена кола. Той е излязъл като на сцена от автоматичните плъзгащи се врати на „Пристигащи“ и макар и леко смутен от вида на летището ни, се е оставил на любовта си към мен, през която да види родината ми в добра светлина.
И тук нещата загрубяват
Първото нещо, с което се сблъсква, е нечленоразделното същество, което взима парите за паркинга на летището. Чакаме го около 5 минути да се наприказва с „батката“, както го нарича, по мобилния си телефон, да се почеше едно хубаво по мъжеството и с въпросително повдигане на общата си вежда и протяжно, неясно „Ъ?“ да се опита да разбере по какъв точно въпрос сме се подредили пред гишето му да го притесняваме.
Сякаш на опашката за паркинг мога току-така спонтанно да му поискам билети за Народния театър! Под изумения поглед на моя чужденец нашенецът ми хвърля рестото от подадените десет лева, без дори да спре да води така философския си разговор с „батката“, а на моето „Всичко добро!“ реагира с едно бързо и добре отработено цъкване с език и намигване.
Вторият човек, когото срещаме по пътя за дома, е леко видиотен младеж, който се залепва като плужек на предното стъкло и въпреки ръкомаханията ми, започва ожесточено да чисти предното ми стъкло. Когато отказвам да му дам пари за нежеланата „услуга“, той изплезва езика си (дълъг като тънко нарязано парче пастърма, заклевам се), лепва го на стъклото и започва да го върти в кръг.
Едва преглъщаме с погнуса, а той вече е наврял ръката си в панталоните и прави движения, от които на моя клет, възпитан спътник очите изскачат със сантиметър пред клепачите. Давам мръсна газ и отпрашвам за дома, където току пред вратата на кооперацията като от дън земя изниква невръстно цигане с протегната напред длан, голяма колкото войнишки черпак. Бутам му петдесет стотинки в ръката само и само да се разкара, но то някак по природа знае как да надушва по-състоятелните и нагло навира ръчицата си в лицето на моя гостенин. Той смутено му подава едно евро, след което ромчето изчезва със скоростта на светлината.
Успяваме някак да се доберем до апартамента, където ми се струва най-сигурно – все пак цели три дни чистя и готвя, за да „не се изложим пред чужденците“! Оставяме куфарите, пием по кафе и решаваме да „скършим“ деня с лек следобеден сън. Когато си лягаме обаче, незнаен съсед решава амбициозно да ремонтира нещо си и така се оказваме обстреляни от симфония за канго, шкурка и чук.
Въпреки сигналите, които давам чрез почувкане по парното, съседът така и не спира, нищо, че е два и половина следобед. Кошмарите продължават с портиера на сградата, който, по традиция пиян, се опитва да води приятелски раздумки с всеки, появил се в рамката на входната врата, независимо какъв език говори и говори ли изобщо.
Така на път за първата вечерна разходка из София моят приятел се оказва заклещен пред портиерската будка да слуша монолог на тема „К`ъв шеф бях, рийш ли…а глей ме ся ко прааа…“ Споделянето на тази толкова лична драма му костваше една изпросена цигара, стабилно чесново ухание, носещото се от пастта на портиера, и недоумение защо тоя човек така настоятелно го занимава със себе си.
След всичко това следват безброй ситуации и случки, които постепенно ме довеждат до извода, че това, което ние си представяме, че чужденците мислят за нас и страната ни, далеч не не покрива с реалните им впечатления. Така ние, българите, потънали в доволността от собствената си представа за самите себе си през погледа на „чуждите“, всъщност сме ужасно заблудени.
Митът за българското гостоприемство
Мдааа, прословутото българско гостоприемство! Посрещаме чужденци с хляб и сол, настаняваме ги да спят в спалните ни, докато ние се гъчкаме да спим във ваната, правим по пет традиционни манджи, не даваме да платят сметката, черпим наляво-надясно… Някога беше така. Била съм свидетел как майка ми излизва от чистота панелния апартамент, готви три дена подред и бродира копринени кърпички за подарък на близко гръцко семейство, само и само пак „да не се изложим пред чужденците“.
Отдавна вече не е така и това на чужденците им е ясно.
Няма да настоявам, че всяко гостоприемство у нас непременно е с користна цел, но пък и няма как да не призная, че в по-голямата част от случаите си е точно такова. Наскоро го потвърди и една колега, чийто съпруг норвежец с тъга й беше споделил: „Омръзна ми да ходим на гости на твои приятели и те след втората чаша вино да ми искат пари назаем или да ме карат да финансирам абсурдните им идеи за бизнес“.
Митът за красивите български жени
Българска жена съм и имам претенция, че не съм за изхвърляне, ама това с ненадминатата красота на българката, дето чужденците не могат да й устоят, е прекалено. Красиви жени има навсякъде – точно така, както има и грозни. Има си и пътници за всеки влак, така че дали някой е грозен или красив няма как да се мери по стандарт. Българките може и да са красиви, но мноого малка част от тях имат някакъв финес, стил или демонстрирано в поведението си достойнство. Това, което чужденците виждат, са полуголи вулгарни госпожици с направени джуки, коси на вафли, грим като за нощен бар и поведение тип „баси, ква съм яка, що не земеш да се ожениш за мен?!“
Това, което нашите красиви, млади момичета, разпределящи времето си между фитнеса, шик кафенето и чалготеката, си мислят, че са, изобщо не е това, за което всъщност мечтаните за съпрузи чужденци ги приемат. В техните свикнали на елегантност и дискретност очи нашето разпищолено селско девойче със силиконови цици и сексуални умения, придобити от телевизионното немско порно, е просто едно… жалко курве.
И ако му тръгнат по акъла, или самите те са от някое затънтено баварско село, където вимето на кравата може да е сексуален фетиш или немат никакъв акъл или просто откровено се забавляват на гърба на нашето моме.
Митът за ненадминатата българска природа
Като чуя, че нямало по света по-красива природа от българската, ми е ясно, че си говоря с някого, който не е бил по-далеч от Турну Магурели. Природата е нещо, което не може да се мери с един аршин – тя е красива по различен начин. Баба ми някога разправяше как нямало такова сборище на красоти никоде на земята, както било у нас. Ама баба, милата, беше ходила със самодейния бургарски театър само до Азербейджан (по време на Съветския съюз) и Чехословакия.
Българската природа е прекрасна, да, но изобщо не е единствена на света. А най-лошото е, че пък изобщо не е запазена. В очите на 90 процента от чужденците ние сме просто стадо невъзпитани простаци, които си хвърлят кофичките от кисело мляко от колите на път за морето, не събират боклука си разделно и си мятат фасовете по светофарите или от балконите. За разлика от нас, те отдавна са разбрали, че природата си е красива по принцип, а единстветото, което ние можем да направим, е просто да я пазим.
Митът за чужденеца загубеняк
„Глей ги, кви са простаци тия франсета, начи – казва ми монтьорът на френската ми кола – за кво са го турнали те това тука те, като то си може и без него!“ След това прави някакви побългарени машинации върху добре обмисленото от инженери френско двигателче и ме пуска да си ходя.
Седмица по-късно, разбира се, колата ми не работи, а прецизната оторизирана от производителя проверка установява, че в системата липсват две важни части. Моето монтьорче, бидейки много наясно с последните световни автомобилни разработки, е решило просто да ги отстрани. Що? Ми щото то знае по-добре от чужденеца!
Митът за българския мъж
Само българските мъже си мислят, че са най-големите любовници на света. Българските жени изобщо не мислят така за тях. Просто защото интелигентната българска жена, точно така както и интелигентната жена от всяка националност, знае, че любовните умения не се определят от географското разположение на родината, а от свободата на мисленето.
Затова ме хвърлят в умиление от социалистически тип случките със синеоки славянки, които дебнат по родните плажове тъмни бъларски субекти от мъжки пол да ги онодят. Тези сюжети са част от класиката на „балкантурист“, която отдавна не е в сила.
В средностатистическия крачещ по улиците български пич чужденките (не говоря за сексуално отчаяните възпълни и безнадеждно неатрактивни женици от чужбина) виждат само един смърдящ на пот, обилно окосмен, много зле облечен човек с корем или в по-добрия случай – облян в скъпо масово ухание гологлавец с долнище на анцуг, верига на врата и огледални очила с размера на джезвета надут от анаболи пуяк. И в двата случая това е всичко, но не и секси.
Що се отнася до половата мощ… нека разсеем повечето претенции. За масовия българин добрият секс се брои в текове. Тоя, който си мисли, че това за жената е атрактивно, или е имал ужасно скучни жени в живота си, или нищо не разбира.
Та, „да не се изложим пред чужденците“ е много показателен лаф. Адски ни е важно да имаме одобрението на тези, дето живеят извън нашата кочина. Кажат ли, че нещо у нас е добро или някой е изключителен, веднага общественото внимание се насочва към него с одобрение. В същото време обаче продължаваме да приемаме чужденеца като някакво глуповато извънземно, което „не ги разбира тия работи“ – от готвенето, през строенето на сгради и автомобили, та до правенето на политика и секс.
Подобно подценяване не е нищо друго, освен поредна проява на неграмотност.
И на претенциозна простащина.
Текстът е публикуван в Webcafe.bg
