Човек върху жица

Робърт Земекис, великолепен режисьор и сценарист, който в последните години беше излязъл от светлината на прожекторите, решава да се върне сред първите в киното с амбициозен проект – той решава да направи игрален филм за най-важния момент от живота на въжеиграча Филип Пети, който изминава разстоянието между кулите близнаци в Ню Йорк през 1974 година.

Проектът е още по-амбициозен, защото през 2008-а документалният филм за Филип Пети „Man on wire“ или „Човек върху жица“, взима „Оскар“ за най-добър документален филм. И е факт, филмът за малкия французин, в чиято глава се е загнездила идея граничеща с лудост, е прекрасен.

Освен това Земекис си позволява да покани за главната роля актьор, който е американец – младият Джоузеф Гордън-Левит, който наистина обича Франция и говори френски прекрасно, но това не го прави французин. Пети и Левит освен това нямат никаква прилика. Абсолютно никаква. И третият най-важен елемент, кулите близнаци отдавна не са на мястото си. Тях ги няма, а на мястото им огромно празно пространство превърнато в паметник на загиналите от 11 септември.

И въпреки това Земекис се залавя и една година работи по филма, който пък е истинско визуално майсторство, заради начина, по който режисьорът успява да направи кулите и ходенето на Пети – както е ясно, най-важният елемент във филма. Всичко преди и след това няма значение, повярвайте ми.

Така се ражда „The Walk: Живот на ръба“. Някои от критиците в Америка смятат, че филмът по всяка вероятност ще влезе в надпреварата за големите награди. И той го заслужава заради майсторския си последен един час, в който Земекис с помощта на Джоузеф Гордън-Левит правят любовно обяснение към Ню Йорк и онези два гигантски монумента, които са най-високите сгради правени някога, когато проектът за тях започва.

„The Walk: Живот на ръба“ може да бъде описан спокойно като един странен филм. Цялото действие в него е разказано от първо лице и присъстват много комедийни елементи. От времето на „Завръщане в бъдещето“ Земекис не обича да бяга от тях и ги слага в почти всичките си филми. Мога спокойно да кажа, че за мен филмът е разделен на две части – първият един час разказва набързо историята на Пети – как от момче с амбицията да бъде жонгльор, въжеиграч, изпълнител, артист се превръща в онова, което модерното общество познава от него. Първата половина на филма дори може да се каже е по-скоро плоска. Земекис не губи време да се задълбочава във взаимоотнoшенията на персонажите, а просто разказва фактите такива, каквито са.

Втората половина обаче, в мига в който Пети, под формата на прекрасния Джоузеф Гордън-Левит, стъпва на жицата между северната и южната кула в онази ранна августовска утрин, е нещо съвсем различно. Там, именно в този момент, филмът преминава в своята втора част. Близо час Джоузеф Гордън-Левит и Земекис правят истински романтичен танц от ходенето на малкия французин между двете чудовища, които се издигат високо над улиците на Ню Йорк. Земекис прави визуален спектакъл, който ти спира дъха от това истинско събитие за града и въжеиграчите изобщо.

Някои вярват, че Пети просто изминава разстоянието между кулите – точно 50 метра – и с това неговото приключение свършва. Но това не е вярно. Той се задържа на въжето достатъчно дълго, за да събере тълпа от хора, които да го гледат, полицаи, които да го мислят за луд и да са сигурни, че това е човек, който просто иска да се самоубие и журналисти, които са готови да му зададат 100 въпроса.

Визуалният триумф и последният кадър с кулите близнаци оправдават всеки абсурд, който сте видели и преживели в първата половина на филма. Повярвайте ми.

Джоузеф Гордън-Левит говори и се учи от самия Филип Пети, за да може да ходи по въже и тялото му да се държи като тяло на въжеиграч. Земекис пък го разпитва и се опитва да наподоби всеки елемент от 45-минутната разходка на Пети между кулите близнаци. И двамата се справят повече от добре.

Филип Пети е от онези хора, които са откриватели. Онези, които не могат да стоят на едно място и да бъдат обикновени. Тях винаги нещо ги зове, дърпа ги да направят нещо различно. Този процент от хора е изключително малък и по-добре.

Препоръчвам „Man on wire“, наистина прекрасен, вдъхновяващ документален филм, който доказва, че наистина невъзможни мечти няма и те са големи, колкото голям си ти в главата си. Знам, че ще гледате и „The Walk: Живот на ръба“ и знам, че когато издържите първата половина на филма, втората ще ви вдъхнови и ще разберете, че си е заслужавало. Един режисьор преди много години беше казал: „Не е важно как ще започнеш, а как ще свършиш“. „The Walk: Живот на ръба“ е точно такъв филм. Той е това, което е, заради финала си.

„The Walk: Живот на ръба“ е по кината от този петък. А цялата седмица може да го гледате ексклузивно на Imax.

Снимки: Александра филмс/Sony Pictures