Актьорът, който сваля маски

Когато един актьор започне да снима актьори, маските падат, казва Георги Вачев. Той самият е актьор, завършил НАТФИЗ при професор Надежда Сейкова, но от край време за сърцето му се бори едно друго изкуство – фотографията. Работата е там, че животът му се движи успоредно по тези два коловоза, докато в един момент те просто се пресичат.

Това се случва, когато Георги Вачев е едва на 17 години. Има дълга коса, символ на хипарията и наивността, но му предстои кандидатстване в Академията по актьорско майсторство. Дотогава снимал всичко и всички с фотоапарата си. Един ден едно птиченце му казало, че няма да го приемат в Академията с външен вид като на член от бандата Кели Фемили и той решава да отреже дългата си коса.

Като един истински Самсон, чиято сила се крие в къдриците му, Георги Вачев решава до последно да запази косата си завинаги по начин, по който умее – като я увековечи в снимка.

„С мой приятел, който имаше същия проблем с прическата, си направихме последните снимки с дълги коси. По пътя към фотото срещнах познат, който ми поиска 2 лева на заем – точно толкова, колкото имах в мен за проявяването на филма. Обеща, че ако му ги дам, хем ще му услужа, хем ще ми върне парите след това и същевременно ще ми прояви филма безплатно при друг негов познат. Така и не си получих 2-та лева обратно, но ме е яд за снимките, тъй като му дадох филма. Имах толкова дълга коса, че предният ми кичур стигаше до раменете и нито една снимка с нея”, разказва Георги Вачев.

Като изключим този единствен неприятен спомен, свързан със снимка, всички останали са свързани с фотоапарата като инструмент за консервиране на детството, младостта и старините.

За разлика от Хамлет, при Жоро дилема със собственото Аз няма. Не се чувства нито повече актьор, нито повече фотограф.

„Важното е да вършиш нещата с любов” е една от сентенциите, към която се придържа Жоро. И така с любов в куфара, голяма доза любопитство в раницата и в търсене на непознатото, Георги Вачев пътува из целия свят, като често отскача до Лос Анджелис, където от години живее майка му. Така двата коловоза го държат на границите и на два свята – Новия и Стария, които се срещат в амбициозния проект на младия фотограф и актьор. „Тайната музика” е дългогодишната мечта на Вачев, в която място имат както българските актьори, така и холивудските знаменитости. Тя е проект за изложба на характери на наши и чужди звезди. Първите снимки от българска страна са невероятната серия портрети на актрисата Койна Русева ( в галерията горе).

Вачев е виртуоз на портрета, твърдят моделите му. Повечето от тях са ни познати от големия екран или театралната сцена, но в неговите кадри ги виждаме в една друга, интимна светлина, която отвежда към тяхното алтер его. За фотосесиите Георги Вачев не залага на тежката режисура и костюми, а на най-силното си скрито оръжие – импровизацията. Твърди, че именно този тип снимане успява по естествен път да те отведе до дълбините на човека, който е пред обектива. В противен случай просто го поставяш в някакви материални рамки, изгубвайки душевността му някъде сред реквизита.

„Човешкият образ, портретът е нещо много силно, нещо, което крие в себе си психология и история. Именно това ме интересува, когато снимам. Не знам дали хората разбират колко е трудно да снимаш портрет. Това не е просто снимка на лице, портретът може да бъде и на човек в гръб”, разкрива фотографът-актьор.

Съветва и младите си колеги да снимат предимно черно-бяло. Именно така се учи композиция и виждаш обекта, без да те „лъже” цвета. А за Жоро Вачев цвят няма, има игра на светлината и други важни неща – дух и искреност. „Актьорската игра не винаги помага на артистите по време на фотосесиите. Повечето преиграват, особено тези, които нямат опит. Тук идва ролята на фотографа, който трябва да им каже за това”, разкрива още Вачев.

По време на фото-артистичните си пътувания Георги Вачев обича да среща непознати лица – агресивни, добронамерени,търсещи, чакащи. „Винаги ме зареждат, но се старая да не снимам хората като турист – глупаво е да насочвам обектива и да щракам. Когато видя нещо интригуващо снимам с телефона – той е малък, незабележим и с него се получават неща, които не биха могли да бъдат уловени с големия, забележим фотоапарат, от който хората се притесняват”, разкрива за тайните си трикове Вачев.

И все пак по-голямата част от времето за снимки е отредено за тежкия, голям фотоапарат. Именно с него е сниман и актьорът Стоян Алексиев за изложбата на Вачев – „Крал Лир” . Освен с успешното й представяне, Георги Вачев я е запомнил с един комичен момент от снимките, който предизвиква смеха му дори и сега.

„Кадрите на Стоян Алексиев са правени във вана. Аз трябваше да се кача над Стоян, но за да не се мокря, останах по слипове. И така – той се стреми да изпълни психологически това, което трябва да се изрази – да се преражда, потапя и изплува едновременно. Същевременно за хората отстрани самата ситуация бе много смешна – един фотограф по гащи и един актьор лежи във ваната, „дави” се при всеки кадър, вода плиска на всякъде, а аз се старая да не падна”, разказва фотографът.

Сериозните неща понякога са комични, но и обратното. Уговорката с холивудските актьори за проекта „Тайната музика” се оказва повече от сложна и ни най-малко комична. „Срещнах се с Дъстин Хофман, говорихме половин час и се оказа, че тази седмица, в която аз можех – той беше зает. Макар и разочарован от отговора, един негов въпрос ми оправи настроението – поинтересува се от това как се развива театърът в България. Но преди да му отговоря, той каза: „И тук е трудно” – мъдър човек, който искаше да ме предразположи, защото притеснението да застанеш пред звезда от този ранг е голямо”, разказва за холивудските си срещи актьорът фотограф.

Най-трудният въпрос от интервюто му се оказва този за самия него. След дълъг размисъл се определя с цитат от „В очакване на Годо“ : „Кой съм аз, Кой съм аз ? ….. Кой пръдна ?” – импровизация на актьора Ивайло Христов в спектакъла, в който играли заедно в Театъра на армията. Обяснява ми, че разбира тази реплика като съвет човек да не се занимава прекомерно със себе си, защото неусетно прекалява. „Кой съм аз – не знам точно, надявам се да не изненадам себе си с нещо лошо”, казва Вачев.

Но изненадата всеки човек я носи в себе си. Затова и в повечето случаи не е ясно дали актьорът пред обектива е с маска или без, защото самите ние не знаем носим ли изкуственото си лице и какво се крие зад емоцията ни. „Фотоапаратът също не улавя емоцията в кристално чистата й форма, само я създава по-различен начин. Не я пресъздава, а ражда я нова”.

Портретите на едни от най-големите ни български актьори, както ги е видял Георги Вачев, са в галерията горе.