Накратко за любовта
О, любов!
О, аморе!
Какво аморе, аморе? Ама нищо не се знае за любовта, въпреки че тонове хартия са изписани по тая тема. То не са сонети, поеми, стихове, романи, то не са купища сценарии, филми, научни статии, Jesus loves you. Какво ли няма. И в крайна сметка какво знаем ние за любовта – нищо, умножено по нула на квадрат.
Ако почнем от детската градина почти нищо не мога да кажа за любовта, защото помня много малко нюанси. Може би само, че харесвах единствено Катето – едно възпълничко момиче, което много ми помагаше с дояждането на порциите и десертите в столовата, които сервираха лелките. Бях страшно злояд и не успявах сам да се справя с всекидневното малеби. В понеделник то беше розово, вторник синьо, сряда бежово и т.н. Катето омиташе всичките цветове без хич да подбира и без да и мигне окото. А по времето на следобедния сън, се правех че спя, но всъщност бдях над Катето да не настине, ставах тихо, отивах да я завивам с одеялцето. Защото ако тя се разболееше, тогава питам аз – кой ще ми дояжда синьото малеби в четвъртък!? Извинете, но поради давност, не съм сигурен, че тогава съм бил влюбен в нея. Пардон Кате, може би по-скоро съм бил един малък, дребен интересчия.
Караме нататък и прескачаме цяла петилетка: в гимназията бях влюбен в една хубавелка съученичка. Само че имаше проблем – тя ходеше с моя най-добър приятел. Беше ме срам да отроня и една единствена дума за това влюбване нито пред него, още по-малко пък пред нея. Нещата с тази първа любов така си застинаха, несподелени с нито един от двамата – усещах, че грозно ще си разваля приятелството и с двамата. Платоне, Платоне, какъв глупак си ти Платоне. Накрая лоялноста надделя, а трепета взе, че отшумя. Крещях неистово (наум): „Излекуван съм! Ура!“ – това бееш разбира се след някъде около три месеца любовни гърчове, стомашни мъки и разстройство, несподелени душевни терзания. Искрено се зарадвах, че запасите от любов ми свършиха и нямаше да ходя немил-недраг на училище. На тоя приятел не съм му казал и досега, но ако реша – ще бъде грандиозен сюрприз.
По-натам в любовта вече ми потръгна, направо потресаващо: всекидневно се влюбвах по азбучен списък в съученички от другите класове. Споменах за любовта обаче само на една от тях. Защото съм голям куражлия, но това е напълно естествено за дебеличък, пъпчив пубертет с клепнали уши. Излизахме всичко на всичко три дни, последния от които я почерпих цели четири сладоледа, които тя с удоволствие излапа един след друг. И естествено се разболя от гърло. После взе, че призна на майка си откъде са въпросните изядени сладоледи и тя и беше забранила дори да ми се обажда. Това бойкотира любовните ми контакти и сложи твърде жесток край на любовния ни роман. Тази афера ще я кръстя „Сладоледеният роман“, издание в малък тираж. Какво пък, така ни било писано.
По-натам нещата с любовта се завъртяха като на филм. Направих грешката подло да сваля поотделно и двете си партньорки от групата по народни танци, които накрая взеха, че се изпокараха заради мен. Май даже си скубаха плитките преди едно отговорно представление в зала Универсиада и замалко да го провалят. И понеже после признаха за какво иде реч – аз бях натирен от ръководителя на трупата и сам стигнах до извода: „Никога не тръгвай с две жени едновременно, не се знае коя първа ще ти прецака танцовата кариера“.
После се появи едно твърде мълчаливо момиче от тренировките по джудо, което гледаше само да ме размята като шлифер в жега и да ме тръшка по татамито за да ме сгащи в мъртви ключове и хватки. Давах и да ме пребори, защото кроях планове да я свалям, затова си траех там затиснат, ожулен и изкълчен. Не гъквах. Бях решил за умиротворяване да и предложа разходка, кино или балет. Нека види, че хората не се тръшкат и изтупват като брашнени чували, ами има и други – по-така благородни каузи и отношения между хората. Ала тя изобщо не се съгласи да излезе с мен дори един път, нито на сладкарница „Захарно петле“, нито на кино, така си изгоряха два билета за хитовия „Коса“ на Милош Форман (чудех се дали да не я почна с „Всичко е любов“, но бях решил да не съм толкова подсещащо настойчив). Комерсиален тип съм си, това е истината.
Следващата ми среща с любовта не беше точно свързана с мен, но пък тая любов минаваше единствено през моята редакция. Чуждата любов зависеше изцяло от мен, така са се каже: в казармата имаше петдесетина циганчета, които щяха да ходят в Кремиковци, но трябваше да изкарат задължителното обучение и съответно преди това да се закълнат в бойното знаме. Освен другите ми задължения да ги вдигам сутрин и строявам в две редици, аз им носех вестници и списания. Обаче от всичките тия имаше само един полу-грамотен с трети клас (и двама с четвърти), които се редуваха да сричат по редовете, а останалите ги слушаха.
Един ден, циганче от групата на нечетящите, но информираните, се приближи до мен и ме попита дали може да му помогна с нещо. Казвал сеЯнко и ставало въпрос за нещо много сериозно – писането на писма до любимата му. Защо не. А той после щял да става шофьор и като излезем навън – щял да ме вози безплатно. Нави ме веднага.
И така започнахме любовната кореспонденция: през нощта той се напъваше усърдно да измисли с какво да я очарова, а сутринта изтощен до безсилие ми диктуваше набързо мислите си. Записвах си старателно, водех си бележки, а по време на нощния караул оформях творбата. Започнах да пиша писмо след писмо, Янко лепеше марките. Кипеше страшно производство. Странното е, че отговор от обожаваната получателка нямаше и нямаше. Или както тъжно казваше цигането – „Ей бате – и днеска плик нанайси“.
Викам му: „Добре де, а тя дали може да чете, да не би само да ги складира в някоя кутия от бонбони и да я увива с розова панделка, а по принцип да не ти отговаря, защото не знае да чете и да пише? Затова „плик нанайси“?“
„Не знам“ – викаше мрачно Янко – „Ама се некой от родата там ше знай, то има един-двама бранчеди с четвърт клас“.
За всеки случай решихме да засилим боята, тоест да слагам накрая на всяко любовно писмо едно мощно „Жутем те коджа!“, и то по няколко пъти. Така ни звучеше като добре завършено любовно обръщение и едновременно предразполагаше към ярки и неповторими еротични помисли. Не разбрах какъв е ефекта, защото клетвата отмина и Янко безславно си замина с подвита опашка, така и без да получи отговор.
След години спрях едно такси и там какво да видя – Янко! Ей, как ми се зарадва тоя човек!
Разказа, че се оженил за тая същата дама, имало коджа бурна любов, имало много жутем. Имало и много бой. Разказа, как заради голямата си жутем се отървал от лошата привичката вечер да се прибира пиян и да прави цигански работи. Как тя го млатела с каквото и падне, а на сутринта винаги го изпращала и грижливо му четкала сакото с четка. Един ден той се осъзнал и зарязал алкохола в името на любовта. И на четката. Имали четири наследника и три и двеста грама внуче. А тя дамата, тогава не му пращала писма, защото знаела, че някой друг (редактор като мен) ще му ги чете, той нали е неграмотен. Срамувала се значи. Стигнахме едновременно до моя блок и до извода, че любовта е много голяма работа, ей!
Накрая платих курса като поп, защото Янко сигурно е забравил обещанието да ме вози безплатно. Нищо, карай да върви, така е когато си заслепен от коджа любов и до днес.
Имаше и още една потресаваща любов, някак по-коджа от тази на Янко, защото не виждах как такава драма може да се случи точно на такъв двуметров човек. Той беше един страшен военоначалник – и на вид и на глас, гипсираш се отвсякъде като го видиш или чуеш. Дори колегите му ги беше страх от него. Първо, че в лицето приличаше на обезобразен булдог, а викнеше ли – излизаше тембър на див, кръвожаден звяр. Визия и поведение на пълен злодей, отвсякъде пълен дивак. Дивак, дивак, обаче заради любовна драма се беше стрелял в сърцето. Един път бяхме насаме, почиствах печката в стаята му, а той изненадващо наля за мен коняк в една чаша (догоре), отвори една консерва русенско варено и ми нареди да седна срещу него. Монтирах се до коняка и заслушах разказа му: преди години, преди много години бил жестоко влюбен в една дама. Даже били сгодени. Само че нейните родители премислили в крайна сметка и не им позволили да се оженят. Решението било окончателно от тяхна страна, а той не знаел какво да прави. И от мъка решил да се застреля. Взел пистолета и се прицелил право в сърцето. Натиснал спусъка и се гръмнал. Само че го спасили и след няколко операции го вдигнали на крака. Слушах го и не можех да разбера как такъв планина човек може да се застреля от любов. Право в сърцето.
Ами нали с това започнах в началото – какво знаем ние за любовта? Нищо на квадрат.
