Комоцио

Действие първо – „Зарзаватчията“

Не успях да избегна не много силната, но интимно близка среща с един черен голф, минаващ на червено на ул. Раковски. Претърколих се и паднах на леда далеч преди шапката ми да тупне след мен. Водачът на немската кола не се трогна особено от полета ми и профуча нататък. Един милостив зарзаватчия видял през витрината на магазинчето цялата зимна приказка и извадил количката за пренасяне на щайги за да ме закара до някоя кола. Това не го помня, той ми го разказа. Наврях се пълзешком в едно такси и потеглихме рязко със защипан на вратата шал, който помня, че се вееше, махайки за благодарност на зарзаватчията. Мил човек.

Действие второ – „Съученикът“

Прегледаха ме под микроскоп, защото бях ударил силно главата си, снимаха ме на разни машини във всякакви пози. Мисля, че даже три от тях липсват в обновеното издание на „Камасутра“. После ми понаместиха кокалите и гипсираха двата крака. Точно приключиха с данданията и ме изтикаха до вратата за извозване на боклука, един доктор загубеняк се спъна в мен, нахълтвайки в спешното отделение за да търсел хапчета за махмурлук. Запрегръща ме, заразпитва ме какво ми се е случило, спомена, че ми е съученик, а аз се хилех и цвилех като петниста хиена и дори не можех да се сетя кой е той по дяволите и как се казва.

В съзнанието ми изплуваха само фаровете на голфа и зеления балатум на зарзаватчийската количка. Мерна ми се лицето на милия продавач, тикащ количката със съдържанието и, тоест с мен, както и за мрачния поглед на Стефан Стамболов от двайсетолевката, отиваща в ръчичките на онзи изедник – таксиметъра. В спомена ми се вмъкна и един кратък епизод от сутринта, как моята тъща най-тържествено ми подари три лъскави тенджери, които досущ приличаха на сложни технически уреди за телепортиране, нещо като от обарудването в „Седморката на Блейк“. Нищо повече обаче не помнех.

А главата на моя съученик – докторчето, го боляла до пръсване. Еми щом толкова много го боли главата, да вземе да отиде на лекар. Посмяхме се добре, преди да ме напусне упойката, а пък него махмурлука. Той също като мен не знаел как се е оказал тая сутрин в кабинета си и дори не можел да осъзнае как изобщо е шофирал голфа си тази сутрин до болницата. Голф ли каза? А какъв цвят е? Черен ли? Хмм, странно. Да, маршрута му минавал по Раковски, а тая сутрин му се сторило, че май ударил някакво куче. Викам си – да бе, куче с шапка, червен шал и с цигара в устата.

После доктора, чието име и досега не мога да си спомня, ме откара с една трикрака скърцаща като старо войнишко легло количка в мъжкото отделение, където съм щял да лежа заточен за следващите няколко дни за да ми наблюдавали мозъка. Какво толкова да ми наблюдават – дали ще проговоря патагонски или ще стана неотразим гросмайстор ли?

Действие трето – „Веселият Роджър“

Там беше своеобразна изложбена зала на гипсираните тази седмица кости, принадлежащи на потрошените от падане по улиците граждани. Докато се запознавах с обстановката и с гипса на обитателите, ми хрумна да нарисувам герб за стаята – нещо като „Веселия Роджър“, ама костите и черепа ще бъдат гипсирани, тук-там ще проблясват шини и болтове.

Таман приятно се упаковах в чаршафите (като хамбургски салам) и задрямах, дойде и ме разсъни една привлекателна, ухаеща на сладникъв парфюм сервитьорка. Пардон, медицинска сестра. Беше много бърза, докато успея да си отваря устата, тя ми разфасова опаковката и за миг видях блясъка на спринцовката, която стремително се забоде в задника ми. Това ми даде липсващото досега обяснение защо в наши дни казваме: „Медицинска сестра“, а не „Милосърдна сестра“. Но какво пък, да не съм наследник на британската корона, че да ме гали със спринцовката я. Преди за успея да изломотя нещо по въпроса, кубика упойка от инжекцията изглежда се разтвори в тялото ми и окончателно ме отнесе.

Събудих се от нечовешки писък. Моето стратегическо разположение ми позволяваше да наблюдавам входната врата много по-добре от дузина охранители на казино: освен вратата виждах панорамно стола със съхнещи сини гащи, пешкири, както и чорапите, които бяха курдисани на радиатора в дъното. Видео и аудио обзора ми се простираше без никакви видими пречки върху всички хъркащи, пърдящи и сумтящи в одеалата си гипсирани статуи, лежащи наоколо.

Но да се съсредоточим върху писъка от който се събудих – докато строях догадки и теории на конспирациите, вратата се открехна беззвучно и осветли една пътека откъм коридора. Тогава……О, тогава!

Бавно и на пръсти влезе…..една чисто гола, много, много, много, много възрастна, суха жена. Аз престанах да дишам, премрежих очите си и придърпах завивките до стърчащия си нос. Нейната призрачна фигура бе увенчана с нещо като чалма и наметнат бял чаршаф, зад нея мернах един строполен на земята човек.

Ха сега де!

Белият чаршаф и чалмата се придвижиха до едно от първите легла. Протегналите се напред като на оживяла мумия ръце дърпаха мълчаливо и методично одеалото на единия от спящите. Изскубвайки го окончателно – той се събуди и зърна това неочаквано зрелище. Ужасен от хоръра, човекът намери сили да сесъпротивлява и започна да дърпа завивката обратно към себе си, както и да крещи с още по-нечовешки глас от загиналия в тоалетната:

– Хорааааа! Смъртта е тук! Дошла е!

В тъмното от леглата се надигнаха една по една няколко сънени глави.

– Смъртаааа бе, хораа! Смъртта!

Смъртта продължаваше настойчиво да дърпа одеялото от нещастника. Последните му минути безусловно щяха да бъдат похарчени в неравностойна борба за одеало със споходилата го внезапна кончина.

На неговият най-искрен и може би последен повик, пръв реагира един здравеняк с обинтовани врат, ланци и плешка, който мигновено грабна със здравата си ръка подпряната до леглото на съседа патерица. Вероятно с гениалната идея да стигне по най-бързия начин до ключа на лампата, той засили крайчето на патерицата и трясна силно по превключвателя. Превключвателят от своя страна каза едно мощно БУМ! изпускайки пушек и няколко светкавици. Общо взето, получи се неочакван демоничен ефект. Това обаче означаваше и че е загубен окончателно шанса всички луминисцентни пръчки дружно да светнат и да прояснят пейзажа с фаталното явление на смъртта. Ако това беше опера, то сцената можеше да се кръсти тривиалното: “ Явлението на Смъртта пред гипсирана група тъпаци от градска болница №2 „.

В следващата секунда, един друг обитател реши да дезертира. Отново гениално, но не до там добре изпълнено: подпирайки се на патериците си, той отскочи с една супер мощна, но непремерена крачка към спасителния отвор. Лошото изчисление на габаритите веднага си пролича, защото беглеца се заби директно в стъклото на единственото затворено крило на вратата. Посипаха се ситни стъкълца, а едната му патерица изхвърча и тупна върху едно от леглата. Дезертьорът навири гипсираните си крайници, пльосна се през рамката на вратата върху плочките в коридора и запълзя накъдето му видят очите. Целият този шум не можеше да не разтърси като земетресение дори и най-дълбоко заспалите в заведението, както и този, който посрещна с главата си патерицата на беглеца. В дъното на стаята още двамата се събудиха почти едновременно, но единия от тях бе явно с реакция на ранен лъв, защото съобразително и съвсем ориентирано се изправи на здравия си крак и изврещя:

– “ Пожар! Помощ! Пожааар! “

И тука се започна едно хорово измъкване към свободата.

Действие четвърто – „Freedom“

Спасяването започна кой както можеше: един лазейки по земята, друг влачещ чаршафите си на гръб, трети се подпираше с гипсираните си ръце по стените. Някои по-ловки използуваха здравия си крак като кенгура и заподскачаха към заветния коридор. Шум, паника, спъване в одеалата, бутане в шкафчетата, разпиляване на чаши, посуда и бонбони, хитови псувни и сблъсъци на вратата. От паническият ужас, единия от първите измъкнали се взел, че нахълтал почти на бегом в стаята на дежурния лекар. Заварил го там как още си закопчавал панталоните, а сервитьорката (пардон – сестрата) му помагала. Аз това не го виждах от моя наблюдателен пункт, но мернах, как после в коридора тя се опитваше да закопчава едновременно всичките си хиляда и петстотин копчета на престилката, а сутиена и висеше издайнически от джоба.

Епилог

Не бързах и реших да си държа езика зад зъбите за посещението на смъртта. През счупените крила на вратата видях как вдигат на крака трупът, лежащ на пода в тоалетната. Оказало се, че човека бил просто припаднал: влязъл да припали една цигарка, завил се с чаршафа, седнал на тоалетната чиния за да се наслади на няколкото минути нощно удоволствие. Храната за душа подсилил и с една двестаграмова бутилчица водка, закупена следобед от барчето. Точно изпускал дима от дробовете си, когато вратата се отворила и рязко влезнала пресъхналата гола баба с тюрбана на главата. Всъщност превръзка, а не тюрбан, защото преди дни претърпяла тежка мозъчна трапанация. Само както си лежала безстопанствена изведнъж се събудила и решила да се поразходи. Без да знае накъде отива и без да обръща внимание, че не е облечена. В туристическата обиколка включила и посещение на тоалетната като част от културно-историческата програма. Само че от неземно красивата гледка, човека допиващ водката му призляло и взел, та се катурнал между мивката и тоалетната чиния. На излизане тя му задигнала чаршафа, после погрешка знаете къде е влезнала. Стават грешки, случва се. Погледнах смъртта – сега тя спеше спокойно като сладко бебе върху извоюваното ново място.

А сега и вие спете спокойно.

И гледайте да уцелите ключа на лампата (ако се наложи).

Лека нощ!