Какво не знаят родителите за първия учебен ден

Вие сигурно не подозирате, но на първия учебен ден детето ви претърпя цял роман от събития в душата си. Цяла сапунка от вълнения само за ден. Не е било като по ваше време, тогава нещата бяха друго яче – марката беше 1000 лева, Бритни още не беше изкукуригала, Азис беше само Васко. Днес времената са по-други, по-иначе, а вие няма как да знаете, все пак не хвърляте боб. Единственият път, когато хвърляте боб, е когато малкият е оставил лего на пода и вие го настъпите, докато носите тенджерата с боба.

Вчера вълненията бяха огромни, гигантски за малкото дете. И те нямат нищо общо с технологиите.

Съдбата на детето, което започва новата учебна година, е съдба на бежанец, отиващ в Германия с мечти за един по-добър живот, но срещащ само бюрокрация и зле прикрит нацизъм.

В началото всичко изглежда обещаващо – отиваме на пазар за тетрадки, учебници и дрехи. Миризмата на мастило е първият досег на малчугана с леките наркотици. Подаряването на цвете на класната в училище пък е суха тренировки – години по-късно със същия наивен трепет вече порасналият малчуган ще подарява пиене на някоя милфка в някой бар. Вълненията и възхищението са същите – чистотата не.

Вечерта преди първия учебен ден детето за първи път изпитва това, което възрастните изпитваме вечерта преди понеделник. За разлика от нас обаче, на следващата сутрин у детето има оптимизъм. То става с надежда в малката си душичка, защото го очакват нови преживявания. Още не е открило, че разликата между миналата и новата учебна година е като разликата между Първата и Втората световна война – едно и също, но с по-агресивни оръжия. Скоро ще разбере.

Ставаме рано, обличаме се превъзходно и тръгваме за първия учебен ден. Градският транспорт, в това число и тротарите, е пълен с други станали рано и облекли се превъзходно деца. Все едно всичко в държавата е наред…

Дворът на училището е пълен с деца. Всичките са изтупани и с цветя – все едно не започваме, а свършваме училище. Колко е хубаво! Има сцена, от нея директорът ни пожелава добри думи, може би и учителите на по-горните класове са до него (вече можеш да познаеш кои пишат оценки срещу шише водка), може би има и поп наоколо. Всички сме заедно, всичко е хубаво, детенцето получава следи от червилото на класната по бузките, когато й подарява цветята.

Директорът приключва с глупостите и от уредбата начеват инфантилни песни. Няма Джъстин, няма Селена, няма дори и Криско (а уж сме патриоти). Тогава у детето се пораждат и първите подозрения към суровия характер на предстоящото. Но отива с класа на МакДоналдс и забравя. Пророчеството обаче остава с малкия, докато си тананикат наум: „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви“. Вече усещат, че песента подканя учениците да не спират да ходят, а светлата бъднина е всъщност светлината в края на тунела.

През първите 2-3 месеца от учебанта година детето ви изпитва фьодор-михайлович-достоевска депресия. Особено като есента смрачи времето. Всичкият кеф и вълнения от новото стихват и на тяхно място се появява тъгата на спрялото монотонно ежедневие. Новите маратонки вече са кални – тази мащеха съдбата им отне и малкото останало щастие. „Ех, един ден когато порасна, ще бъда толкова свободен, нищо няма да ме спира да правя каквото си искам!“ Ха-ха-ха, колко са трогателни милите…

Децата все още не осъзнават, че работят на половин работно време, а не им се плаща, защото работят за себе си.

Помнете, че децата нямат отдушник. Те не могат да отидат на барче след работа и да вентилират напрежението си с клюки, мръсни вицове и алкохол, както правим ние големите. Затова нека поне сме наясно за вълненията им.