Световноизвестни, но само в България
Обичате ли да слушате джаз? А обичате ли да танцувате български народни танци? Тази комбинация може да звучи извън границите на добрия вкус, но не и в случая, когато джаз и традиционна българска музика са обединени в красиво звучене.
Jazzanitza е една от най-новите джаз банди в България, с която ви срещаме със съдействието на Schweppes покрай фестивала A to Jazz, който марката подкрепя за поредна година.
Групата слива джаза и българската народна музика в нещо, което трудно можем да чуем другаде, и смело можем да наричаме новаторско. Както самите музиканти обръщат внимание – това което те правят, не е народна музика или етно джаз. Най-точно то може да се определи като български джаз.
В една делнична сутрин се срещаме с трима от състава на Jazzanitza – Борислав Петров (барабани), който стои в основата на формацията, Людмил Крумов (китара) и Антон (контрабас). Трябва да си признаем, че досега не бяхме правили по-забавно интервю, а в тази ранна сутрин ни събуди не кафето, а шегите на тримата музиканти. Може би точно в основата на тяхната музика, освен любовта към родното и джаза, стоят и хуморът и разбирането, че смехът прави хората по-добри.
Борис започва отдалеч и ни връща назад в годините, тогава, когато се е родила идеята за миксиране на българска музика и джаз:
„Ние с Людмил и саксофониста Димитър Льолев сме съученици от една консерватория в Гронинген, Холандия, която обаче е изцяло американска джаз програма, а учителите са американци. Всъщност именно Димитър Льолев е човекът, който ни заведе там. Преди това с него в България имахме една група и още тогава бяхме започнали да слагаме елементи от фолклора.
Димитър Льолев и баща му са фолклорни музиканти и аранжьори на фолклорни обработки, те винаги са носели този привкус в свиренето си.
Тогава обаче всичко беше на гимназиално ниво. Когато на приемния си изпит в Гронинген с Митко изсвирихме фолклорно парче, преподавателите там ни казаха: „Виждаме, че идвате от страна с дълбоки фолклорни традиции. Но изчакайте ние да ви предадем знанията тук преди да започнете да свирите, за да можете да интегрирате по най-добрият начин това, което имате.“
Така се и случва. След като завършват, Борис остава за няколко години в Холандия, Людмил до ден днешен живее там, а Димитър се връща в България. Именно последният е този, който събира днешния състав на групата заедно.
„Помислих си какво ще стане, ако всички тези хора започнем да свирим заедно, всеки със своите подход, естетика и интерпретация на музиката“, казва Борис. „Моята идея обаче беше не всеки да свири по своя начин, а аз да се опитам да напиша нещо, с което да почувствам всеки един от тях.
Затова музиката на Jazzanitza е богата на послания. Това е музика, написана за хората, които я свирят. Людмил казва, че неминуемо едно от най-ценните послания в нея е свързано с българското.
„Най-голямото послание, което отправяме със своята музика, е, че трябва да ценим това, което имаме – нашия фолклор, който по някаква причина в последно време е недооценен. За мен най-голямото послание е, че джазът и българската фолклорна музика са на едно ниво.
Това, което ние правим, е не да ползваме народни мотиви, както често казват, а сме събрали елементи на двата жанра на едно място. Най-важното е, че това, което имаме, е много ценно.“
А на въпрос как можем да направим българския фолклор по-популярен сред младите хора, Людмил отговаря:
„За да възпитаваме младите в интерес и любов към народната музика, те трябва да имат правилен пример. Младите хора най-добре възприемат примерите. Трябва да се говори обективно за ценността на нашата народна музика и че неслучайно тя е търсена и ценена.“
„Проблем при тази музика е, че тя е сложна музика. Въпреки че често казват, че българският фолклор ни е вроден, това не е точно така, защото всичко трябва да се научи и трябва да свикнем с нея.“
Въпреки че са закърмени с българското, за Jazzanitza обаче се оказва предизвикателство да се научат да свирят народна музика, защото те не са народни музиканти и не са учили в специализирано училище. По същия начин не им е вроден и джазът.
„От американците разбрахме, че за тях джазът не е просто музика или някакъв вид жанр, това е култура и те го приемат много сериозно. Боли ги, когато виждат, че европейците приемат тяхната традиция лековато и с насмешка.“, обяснява Борис.
„Това обаче не означава, че в джаза няма забавление, дори, напротив – има и до Втората световна война това наистина е била музика на забавлението. Но въпреки цялото забавление в джаза, в него винаги са били влагани сериозни послания, произлизащи от расови и социални проблеми, които джазът винаги е отразявал и продължава да отразява.“
„В нашите фолклорни традиции е същото, както и във всички други фолклори – кубинска, африканската, индийската и т.н.“, продължава Борис. „Навсякъде, където има силно изразена традиция, ученето на музиката не се приема като много голяма отговорност. Така е и у нас. Или се учиш и можеш да свириш, или не свириш изобщо.“
Jazzanitza, оказва се, имат двойна задача. Тяхната роля е да усвоят добре както българската музикална култура, така и тази на джаза. Когато слушаме тяхната музика, се замисляме откъде черпят вдъхновение от нея и как успяват да създадат нещо красиво от два напълно различни стила.
„Аз като композитор, искам да уловя есенцията.“, казва Борис. „ Първо си представям ритъм. После помислям как да направя така, че да остане есенцията, но той да звучи като нещо друго.
„Теодосий Спасов има една много хубава фраза: Има много голяма разлика върху изкуството и кича. Хора, които се опитват да правят изкуство, могат да бъдат много кич, без да усетят. Човек трябва много да внимава как да избегне кича.“
Jazzanitza споделят, че хората погрешно слагат балканската музика под общ знаменател. Само в България има 7 фолклорни области, а в музиката на Jazzanitza най-често можем да разпознаем тракийския фолклор. А щом заговаряме за фолклор, неминуемо се връщаме назад в историята на фолклора:
Борис: Творците като Иво Папазов, Петър Ралчев, Младен Малаков наследяват фолклора от радиото и от класиците инструменталисти. Те се опитват да разширят възможностите на музиката. Първото влияние, което са се опитали да наложат, но което не се е харесало на тогавашна социалистическа България, е било да наложат циганската и турската музика, тъй като това са били малцинства, за тях не се е говорило, а музиката им е била табу. До 1988-1989 г. в музикалните училища в Котел и Широка лъка са изключвали, когато чуят, че свириш нещо на Иво Папазов.
Борис разказва и за времето между 1989 и 2005 г., когато музиката на Ибряма става популярна, но в България – с известно закъснение:
„Когато организират третото издание на Стамболово през 88 година, БНТ се решава да го излъчи, защото вижда, че е много популярно сред народа, а Иво Папазов и оркестър „Тракия“ вече са супер звезди. Тогава ги вижда Джо Бойт, продуцентът на Pink Floyd, който е на посещение в България. От БНТ канят Ибряма, но без оркестър „Тракия“. Джо Бойт го чува, забравя за всичко останало, отива при него и го пита „Имаш ли си група, свириш ли някъде?“, а Иво Папазов отговаря: „Да, в Ябълково имаме една сватба“. Джо Бойт записва „Ябълко“, защото не го чува добре, и започва да търси из редакцията къде се намира мястото. Ориентират го, намират му кола, той отива и вижда сватба с 2 000 души на нея. Вижда оркестър „Тракия“ и решава да ги продуцира. Оттогава тази музика се узаконява. Но Ибряма остава много ядосан и огорчен, защото чак през 2005 г., когато получава наградата на BBC, в България започва да се говори за него.“
Постепенно от процеса на създаване на музиката на Jazzanitza до историите за оформянето на фолклора по време на и след социализма, стигаме и до мнението на слушателите.
Хората, които ви слушат, как възприемат вашата музика?
Люси: Чували сме цялата палитра от настроения към нашата музика. Това, което правим, е сравнително ново и както с всичко друго ново, хората имат нужда да свикнат с музиката ни. Дори самият Паганини е бил отхвърлян в самото начало (без да се сравняваме с него (смеят се)). Трябва да обърнем внимание и на това, че джазът е сложна музика, има повече информация, която трябва да се асимилира, затова процентът на хората, които оценяват джаза по-бързо, е по-малък и не е възможно да се хареса на широката аудитория.
Борис: Нашата музика звучи малко по-различно. Някои хора не са готови за нея. Моят най-добър приятел, например, не е музикант, а IT специалист, но е голям фен на музиката ни. Когато излезе албумът ми, той много се вълнуваше и искаше първото копие за себе си. Когато албумът ми излезе, му изпратих първия диск, а вечерта той ми се обади по телефона с думите: „Чух твоя албум! Абе, много е джаз, бе!“ Реакциите понякога са такива, защото хората тук имат много очаквания. Когато им кажеш фолклор, те си представят това, което са слушали досега, но малко напудрено. Нашата музика обаче е по-скоро джаз с фолклор, а не обратното, което понякога шашка хората.
За първа година Jazzanitza ще имат участие на A to Jazz Festival на 8 юли, като ще излязат на сцената преди големи имена в световния джаз.
На въпрос какво е чувството да излязат на сцената със световноизвестни музиканти, се шегуват, че и те са „световноизвестни… в България“.
Борис допълва:
„Аз свиря на много фестивали в чужбина и с големи имена. Винаги е вълнуващо. Не толкова да бъда на сцената преди или след тях, а дори, че съм с тях в една съблекалня и мога да видя какво представлява този човек извън сцена, как се държи с хората. Виждал съм най-различни изпълнители. Някои са с ужасно поведение и си казваш „Как може да е такъв, а да прави такава красива музика.“ Други, които свирят с агресия на сцената, се оказват най-спокойните и мили хора извън сцената. Тази еуфория от свиренето с големи имена я имахме като студенти и вече сме претръпнали. Но чувството да имаш контакт с тях е винаги хубаво.
Люси разказва, че освен с музика, обича да се занимава със спорт. В Холандия, където живее със семейството си, от години тренира различни бойни изкуства, като отбелязва, че както музиката, така и спорта, изискват една и съща дисциплина.
Почти цялото време на Борис е ангажирано с музиката. „Средата е такава в момента, че музикантът вече не може да си позволи да бъде само музикант, разбира се, с много малки изключения. В момента музикантите, които правим авторска музика трябва да бъдем PR-и, продуцентски къщи, уеб дизайнери и търговци. Ние нямаме работен ден. В един през нощта може да ти се наложи да попълваш интервюта и да отговаряш на имейли.“
Освен на A to Jazz Festival, Jazzanitza това лято ще можем да слушаме и на 28 август на Празниците на изкуството „Аполония“. Jazzanitza канят всички музикални любители да се забавляват заедно с тях, за да обикнат едно ново джаз звучене – такова, което съхранява българската музика по неповторим начин.
