Привържениците на концепцията за нулевия или обратния растеж трябва дълбоко да се замислят върху това какво се случва със страните, които го изпитват. Един от неговите най-разрушителни ефекти е всъщност парализирането на социалната мобилност и невъзможността за все по-голям брой хора, родени в неблагоприятна среда, да се измъкнат от предопределената си съдба.
В действителност, в период на рецесия, повече отколкото във всеки друг, колкото повече се изкачваш в йерархията на дейностите, толкова по-малко са достъпните и известни постове, т.е. – тези които ги заемат, тези които знаят предварително кои ще се освободят, тези които знаят как да ги достигнат и тези, които имат връзки с онези, които ги дават. И тези хора, тези „посветени“, по отлично разбираем, ако не легитимен начин, помагат първо на своите деца, близки, на членовете на своите общности или клубове, да ги заемат. Малко са привилегированите, които оставят близките си да загубят, без да направят нещо.
Това е истинската голяма социална мрежа, а тези, които ни предлага интернет – от Фейсбук до Линкедин – не са истински социални мрежи, носещи взаимоотношения и мълчалива помощ, защото свързват само хора от едно и също поколение, без реална възможност да си помагат и да се съветват един друг, освен когато са обвързани с други, много по-силни връзки.
Тези, които нямат нито силна фамилия, нито високопоставени връзки, нямат на какво да се надяват, особено когато няма растеж, никакъв съвет, никаква посока, никакъв стаж, никаква служба, те са осъдени, макар и с дипломи, на това да работят на дребно. Или на същото, но в други страни. Стъкленият таван става желязна завеса, чиито жертви се обръщат срещу онези, които „стискат облаците“, с обвинения, че са монополизирали постовете до степен да се превърнат в конспираторите, манипулаторите, господарите на света.
Един от най-лошите, повече или по-малко разумни, начини да се освободят препятствията, да се отворят възможностите, е да има по-малко деца, на които да се помага. Слабият демографски ръст е последствие от слабия икономически растеж и в същото време го забавя, както се вижда в Европа и Япония.
По-малко лош начин да се постигне повече равенство в достъпа до привилегированите служби е по-добра професионална ориентация на най-необлагодетелстваните деца, с подобряване на достъпа им до стажове в предприятията, с помощ за написването на автобиографията им, за подготовката им за започване на работа, с по-малко покровителства и връзки при наемането.
Това би трябвало да е една от големите реформи в образованието, поставяща ударение върху началното училище и училищната ориентация, срещу рефлексите на владеещите решенията да насочват всички деца на работници към професионално формиращите заведения, а всички деца на учители – към по-добрите училища.
Най-добрият начин да се премахнат препятствията е да не разчиташ на никого, да не чакаш да се освободи съществуващо място, а да се реализираш сам по своя собствена инициатива. И още – трябва ли обществото да ни оставя и свободата и средствата. Не може да се избегне – ако не искаме най-взискателните от най-унизените да отидат да търсят щастието си другаде, от Силициевата долина до бойците на даешите (арабско име за членовете на „Ислямска държава“, бел.ред.), ако не искаме обществото ни да има истински растеж, трябва да се освободи потенциала на всички, които не искат нищо друго, освен да го реализират. /БГНЕС