Затвор

Ивайло Поролиев

„Какво? Какво да направя? Какво? Какво? Защо всичко трябва да е толкова сложно… Кое е правилното решение? Кое от двете? Кое? Кое?

–Много добре знаеш кое!-тонът бе твърд и горделив-Винаги сме избирали правилното решение.Защо всеки път водим този безсмислен разговор?Трябва отдавна да си разбрал,че можеш да ми имаш доверие. Нима някога да съм те подвеждал?! – гласът се разгневи, придавайки по-величав вид на говорителя.

– Стига си го стряскал, стига си карал да се чуства отговорен за всичко. Не виждаш ли, че е дал прекалено много от себе си. Има нужда от почивка. Всичко искат само от него, но нищо не дават в замяна! Защо си губи времето за тях, вместо да гледа личния си интерес? – гласът на присъединилия се силует бе спокоен, но като че ли леко манипулативен.

– Какво?! – грохна горделивият – Ние сме си посветили живота да помагаме на хората в нужда. Ние сме потомци на велико потекло, нашата задача винаги е била да се борим за общото благо, за каузата, независимо от последствията! Саможертвата е нашето призвание! Нашето изпитание! Нашият идеал! Само чрез нея ние постигаме безсмъртие! Да помагаме на хората в нужда е чест за нас!

– Чест? Безсмъртие? Идеал? Стига с тези глупости! Трябва да живее за себе си. Затова сме дарени с живот, а не за другите. Какъв е смисълът, кажи ми моля те, да помагаш на хора, които въпреки помощта не те признават, не те уважават, не те обичат? Трябва да се махаш от тези, трябва да мислиш за себе си, за да получиш радостите на живота! Това, което ти казваш е да сме роби на другите, вместо да сме свободни! Това не е никакво геройство! Животът не е създаден да служиш на другите, а на себе си.

– Стига, стига, стига, оставете ме на мира… Искам спокойствие, оставете ме на мира, стига сте спорили… стига… – чуваше се слабия глас на човека.

– Ще спрем, само когато разбереш, че аз съм прав! Колко пъти трябва да водим този безсмислен спор? Нали още от малки се разбрахме, че това е нашият път! Защо винаги си нерешителен, въпреки това подвеждал ли съм те?

– Естествено че си го подвеждал, погледни себе си. Горделив глупак, който ще си даде живота за безсмислена кауза, която така или иначе няма да срещне реалност никога!

– Стига, стига… – Измъченият човек започна да скубе косата си, допълвайки своя мъченически образ.

– Моля?! Глупакът си ти! Не виждаш ли, че заради тебе е така! Ти го подвеждаш! Ти го манипулираш за лични изгоди, не аз! Къде е достойнството в това да живееш сам за себе си?!

– Заради мене е все още жив! Не го забравяй това! Заради мен хората не се възползват от него! Знаеш ли колко е трудно да поправям глупавите ти грешки и да спасявам индивидуалността му! Без мене той ще е просто част от масата!

Човекът седна в ъгъла на тъмнобялата стая и започна да плаче.

Спорът обаче продължи като не го отразиха въобще. Горделивият нервно започна да обикаля стаята. Другият го следеше с поглед.

– Не разбираш ли? Трудността идва именно от това! Индивидуалността. Ако всички мислим за общото благо няма да има безсмислени тривиални проблеми. Всички сме част от едно цяло. Трябва да се държим като такива.

– Част от цяло? Общо благо? Аз не казвам, че трябва да вредим на останалите, а да живеем за себе си. Какъв е смисълът на живота ако трябва да живеем като животни без съзнание? Ние трябва да живеем за себе си, да се развиваме. Ние ще получим призвание не чрез саможертва, а чрез успеха на индивидуалното ни развитие!

– Ти, проклето…

– СПРЕТЕ! – внезапно се включи третият участник. Отърси се от объркаността като замени нерешителността със самочуствие и вяра у себе си. Промени се – Не разбирате ли, че вие… Вие двамата ми затруднявате живота! Ако ви нямаше щях да водя спокоен и щастлив живот. За абсолютно всяко нещо се карате. Винаги говорите, а мен ме оставяте да действам и да живея аз с последствията!

– Тогава позволи, като не искаш да вземаш решения предай властта на мен! – спокойният глас отговори.

– НЕ, не му вярвай, избери мен!

– Няма да избера никой от вас. Не разбирате ли, че и двамата грешите, но и в същото време и двамата сте прави. Разберете – много добре осъзнавам гледните точки и на двете страни. Аз не търся вашето мнение, аз искам да ми имате вяра!

Двамата в опозиция се спогледаха. Горделивият отговори.

– Аз винаги съм вярвал в твоите способности. Но не вярвам на него – посочи с пръст опонента си – Но може някой ден да се измориш от бремето на лидерството. Този ден… не избирай него. Казва, че се грижи за теб, но бъди убеден, че ще получиш самотен и дълъг живот.

– И аз също вярвам в твоите способности. Но не вярвам на него – и спокойният посочи с пръст опонента си. – Но може някой ден наистина да се измориш от бремето на лидерстовто. И аз ще кажа – не избирай него. Казва, че ще се грижиш за хората, но бъди убеден, че може да живееш по-кратък живот, може да спечелиш обичта на всички, но това няма да те спаси от разочарованието от лъжливи приятелства.

– Благодаря ви за загрижеността, но този ден все още не е дошъл. Сега знам какво да направя.

– Гордеем се с теб…

Двата образа изчезнаха, чернобялата стая изчезна също. Човекът седеше на бюрото. Разтриваше слепоочието си. Болеше го глава. Цял ден мислеше какво решение да вземе. Цял ден водеше вътрешна борба със себе си. Истинско мъчение беше. Но свърши. Стана от стола и се запъти към вратата. Отвори я. Навън го чакаше негов подчинен.

– Добре ли сте, сър? Изглеждате изморен.

– Да, нищо ми няма. Подготовката? Всичко както трябва ли е?

– Да, сър.

– Идеално… – замисли се за момент, но попита – Кажи ми, честно, имаш ли ми доверие? Би ли ме последвал независимо от решението ми?

– Да, сър. Целият народ Ви има доверие и ще ви последваме до деветте кръга на ада дори! – с гордост го каза това.

– Е чак до ада… не искам такава отговорност – подсмихна се лидерът.

Продължиха по коридора, стигайки една врата. Зад нея го чакаше неговият народ. Чакаше да разбере каква съдба ще им определи техния лидер…