Защо Дейвид Камерън е прав в опита си да пречупи Юнкер?
Андрю Роунсли, „Гардиън“
Един от начините за използване на историята е охлаждащият бриз на перспективата, който тя вдъхва на съвременните горещи спорове. Четейки част от хиперболизираните коментари и крещящи заглавия за Жан-Клод Юнкер от Люксембург, който Дейвид Камерън не иска да стане следващият председател на Европейската комисия, може да останете с впечатлението, че министър-председателят на Великобритания се е впуснал в борба на живот и смърт за душата на континента- или поне за оцеляването на Великобритания.
Антидот за тази истерия са честванията на годишнината от десанта в Нормадия. Целта на това е да се припомни, че Европа е преминавала и през по-тежки кризи в сравнение с разправията за това кой трябва да оглави върха на бюрократите в ЕС. Честванията по френския бряг подсказват и за отражението на трансформацията, която се извършва пред последните 70 години. Малцина, които стояха сред развалините на следвоенна Европа, са си представяли, че най-войнственият някога континент ще се превърне в доброволен съюз на 28 демократични държави. Това е най-очебийният пример за меката сила в световната история.
Европа е изправена днес пред различен вид криза. Не като тази през мрачните години на Втората световна война, а тази на най-голямото предизвикателство от началото на ЕС в резултат на конфликта на Хитлер. Много от икономиките в него са болнави. Толкова много, че Европейската централна банка, разтревожена от призрака на дефлацията, предприе безпрецедентна стъпка като прави експеримент с „отрицателните лихвени проценти“. За много от гражданите на ЕС основното вярване, че членството е сигурен паспорт към напредъка, вече не важи. Недоволството от строгите икономии и яростта срещу политическите и финансови елити може да не е грешка изцяло на ЕС. Може дори да не е грешка главно на Европа като институция. По време на последователните конвулсии след Голямата катастрофа, Брюксел обикновено има второстепенна роля в решенията, взети на друго място, особено в Берлин. Но строгите икономии обясниха общественото съгласие за ЕС. Икономиите насочиха светлина и върху пропуските на структурите на блока.
Кой е отговорен в Европа? Отговорът е всички и никой.
Националните лидери се съревновават за контрол помежду си и с комисията, докато опитват да се обвиняват несправедливо едни други, когато нещата не вървят добре. Един по-самоуверен парламент изисква повече от изказване в името на демокрацията. Европа е единствената форма на управление с двама президенти- един на комисията и един на съвета. Нито един от тях не е президент по начина, по който се разбира навсякъде другаде. Това влоши кризата със законността. В много държави, но не във всички, на европейските избори подкрепата за отхвърлящите ЕС, традиционалистите, националистите и в някои случаи крайно расистки и фашистки партии се увеличи. Рекорден брой депутати с анти-ЕС настроения ще заемат местата си наред с представителите на британската ЮКИП.
В този контекст, Европа има крещяща нужда от умно, реформистко, убедително, мечтателно ръководство в Брюксел. Идеалният кандидат, както и следващият глава на комисията, трябва да е някой, който може да изиска уважението на своите равнопоставени и, в същото време, да бъде императив на Европа, който да се свърже повторно със своите отчуждени граждани. Той или тя ще бъде в състояние едновременно да говори с еврократите и да крачи из хората. Една жена на този пост ще бъде свежа промяна в съревнованието между бивши премиери мъже. Този човек трябва да има способности за преговори, за да стабилизира еврозоната, като в същото време притежава финеса да се приемат условия, които са задоволителни за другите. Този човек трябва да вярва в Европа, но и да приеме, че Европа има нужда от сериозна реформа.
Какъвто и да е въпросът, отговорът не трябва да бъде в лицето на Жан-Клод Юнкер. Неговата кариера се основава на това да бъде господар на сделката. Често тези сделки са изплетени зад затворените врати на ЕС и не са разбираеми за всеки, който не е експерт в заплетените пътища на блока. Всеки, с когото говоря, нарича бившия министър-председател на Люксембург „съвършен политик на Брюксел“. Ако това някога е било комплимент, то сега е начин за обида. Дори неговите поддръжници не твърдят, че той е кандидатът от мечтите им. Неговите клеветници го описват като „арх-федералист“- дума, която те изплюват с отрова, която предполага, че е синоним на педераст. Четейки кандидатурата му за поста и предвид предишните му очаквания за бъдещето на Европа, той наистина се явява като обединител на реколтата, чиито срок на годност отдавна е изтекъл. Най-големият проблем при него е, че той изглежда пропит със самодоволството, че не много трябва да се променя. Той е глух за тръбите, звучащи пред стените на ЕС. Твърденията за пари, думите, които изразяват неговото непоклатимо мнение, че елитите винаги знаят най-добре, бяха неговият отговор на референдума във Франция през 2005 г. за Европейската конституция. „Ако е „Да“, ще кажем „вървим напред“, а ако е „Не“, казваме „ще продължим“, каза мъдрецът от Люксембург.
Някои еврофоби в Консервативната партия във Великобритания се надяват премиерът Дейвид Камерън да не успее да попречи на Юнкер. Те искат той да бъде следващият председател на комисията с вярата, че това ще даде тласък на Великобритания към излизане от ЕС. Именно страхът от това е един от основните мотиви на премиера да опитва да пречупи Юнкер. Камерън говори не само поради собствените си интереси, когато се противопоставя на Юнкер като „лице от 80-те години“. По този въпрос проевропеецът Ник Клег е на едно мнение с лидера на консерваторите. Както вероятно и Ед Милибанд, макар че Работническата партия мълчи по въпроса в момента. Лидерите на Холандия, Унгария и Швеция открито изразиха неодобрението си към Юнкер. Италианският министър-председател Матео Ренци също не е ентусиазиран. Ангела Меркел се изказа много хладно за Юнкер, докато не бе подложена на силен натиск от германските медии и от нейното правителство да изрази подкрепата си за него.
Факторът, който усложнява ситуацията, е, че Юнкер е кандидат одобрен от Европейската народна партия (ЕНП), паневропейската, дясноцентристка група, която спечели повечето места на изборите през май. В лек опит да накара процеса да изглежда малко по-демократичен и прозрачен, Лисабонският договор изисква националните лидери да номинират председателя „като вземат предвид резултатите от изборите“. За хората, които не са чели Лисабонския договор, това се казва в точка 2 на член 9D от глава II. Юнкер се обявява за избор на хората, миропомазан от тайнството на избирателната урна.
Това се равнява на десета степен от скалата на Роунсли за политически глупости. В повечето страни, с изключение на Германия, тези малко на брой гласоподаватели, които взеха участие, не произнесоха присъдата за това кой трябва да бъде следващият председател на комисията. Те гласуваха за безработицата, имиграцията и много други въпроси, а не за човек, за когото никога не са чували,че трябва да бъде най-висшият чиновник в ЕС. Дори в Германия едно социологическо проучване показа, че само 7% от гласоподавателите могат да посочат Юнкер като кандидат на ЕНП. По време на предизборната му „кампания“ за броя на ангажираните хора той направи впечатлението, че не го е грижа. Той заяви величествено, че от хората зависи те самите да бъдат информирани, а не той „трябва да преследва“ гласоподавателите.
Юнкер не е истинският избор на хората в никакъв смисъл. Той очевидно не е искан кандидат от много, ако въобще има такива, европейски лидери, хората, които имат истински мандат, даден им от техните граждани. Камерън не е единственият, който се противопоставя в Европа, а е човек с ясни аргументи и много съюзници, които също не искат Юнкер.
Министър-председателят на Великобритания продължава да предприема рискове. Един от тези рискове е гласната му враждебност към Юнкер, която предизвиква подкрепа за представителя на Люксембург с основанието, че на Великобритания не трябва да се позволява да диктува условията за всички останали. Този кандидат-председател опитва да направи точно това, а не да се подготви за поста. „Грешка е да отстъпим пред британците“, казва той и призовава за подкрепа с основанието, че „не можем да си позволим да бъдем изнудвани“. Той може да е по-хитър дипломат от Камерън като показва слаба опозиция и позволява на другите да управляват, отколкото да позволи на Великобритания да бъде за пореден път държавата, която винаги казва „Не“.
Ако Жан-Клод Юнкер получи поста въпреки възраженията на Дейвид Камерън, британският премиер ще изглежда победен, а комисията ще има председател, който, ако не е бил настроен враждебно към Великобритания, то сега има такава нагласа. Ако попречат успешно на Юнкер, на Дауниг стрийт №10 ще отпразнуват победата на министър-председателя, а много други лидери ще се успокоят. Парламентът, обаче, ще бъде против и има силата да отвърне като наложи вето на номинацията на Камерън за следващия еврокомисар на Великобритания. Андрю Лансли може и да е получил добър съвет да изчака с внасянето на депозит за имот в Брюксел.
