Защо Пекин купува злато

Алън Грийнспан, сп. „Форин афеърс“

Ако Китай беше превърнал сравнително скромна част от резервите си с чуждестранна валута на стойност 4 трилиона долара в злато, валутата на страната можеше да придобие неочаквана сила в днешната международна финансова система.

Разбира се, за Китай би било риск да използва част от резервите си, за да купи достатъчно кюлчета злато за изместването на САЩ от позицията им на най-големия притежател на злато в света. (До пролетта на 2014 г. притежанията на САЩ възлизаха на 328 милиарда долара). Но наказанието за допусната грешка от гледна точка на изгубени лихви и разходите за съхраняване би било скромно. За останалата част от света цените на златото сигурно ще нараснат, но само в периода на натрупване. Те вероятно биха паднали, след като Китай достигне целта си.

По-широкият въпрос – завръщане към златния стандарт във всякаква форма, не влиза в плановете на никого. Той има малко поддръжници в днешната практически универсална среда на фиатни валути и плаващи обменни курсове. Но златото има специални свойства, които нито една друга валута, може би с изключение на среброто, не притежава. Повече от две хилядолетия златото на практика има неоспоримо приемане като разплащателно средство. То никога не е изисквало кредитната гаранция на трета страна. Не се поставят никакви въпроси, когато злато или директни искове за злато се предлагат като плащане за облигация. Това например беше единствената форма на плащане, която износителите към Германия приемаха в края на Втората световна война. Днес приемането на фиатните пари, валута, която не е подкрепена от активи с вътрешноприсъща стойност, се основава на кредитната гаранция на суверенни страни, разполагащи с ефективна данъчна власт, гаранция, която в условията на криза не винаги е отговаряла на универсалното приемане на златото.

Ако доларът или някоя друга фиатна валута бяха универсално приемани във всички времена, централните банки нямаше да виждат необходимост да държат никакво злато. Фактът, че го правят, означава, че подобни валути не са универсален заместител. От 30-те развити страни, които се отчитат пред Международния валутен фонд, само четири не държат злато в резервите си. Впрочем, по пазарни цени златото, държано от централните банки на развитите икономики е било на стойност 762 милиарда долара до 31 декември 2013 г. или 10,3% от общите им резерви. (МВФ е държало допълнителни 117 милиарда долара). Ако, както казва британският икономист Джон Мейнард Кейнс, златото беше „варварска реликва“, централните банки по света нямаше да имат толкова много активи, чиято възвръщаемост, включително разходите по съхраняването, е негативна.

В много случаи политиците са обмисляли да продават златни кюлчета. През 1976 г. например участвах в качеството си на председател на Съвета на икономическите съветници в разговор с тогавашния американски финансов министър Уилям Саймън и с тогавашния председател на Борда на Федералния резерв Артър Бърнс, които се срещнаха с президента Джералд Форд, за да обсъдят препоръката на Саймън САЩ да продадат своите 275 милиона унции злато и да инвестират приходите в активи, носещи лихва. Докато Саймън, следвайки виждането на икономиста Милтън Фридман по онова време, твърдеше, че златото вече не служи за никаква полезна валутна цел, Бърнс считаше, че златото е последното помощно средство за долара в случай на криза. Двамата застъпници не успяха да постигнат разбирателство. В крайна сметка Форд избра да не прави нищо. И до днес запасите от злато на САЩ не са се променили много, възлизайки на 261 милиона унции.

Отново се сблъсках с този проблем като директор на ФЕД през 90-те години на миналия век след спад на цената на златото под 300 долара за една унция. Една от периодичните срещи на управителите от Г-10 беше посветена на въпроса за желанието на европейските членове да орежат запасите си от злато. Но те бяха наясно, че съревновавайки се помежду си в продажбата, могат да предизвикат още по-голямо намаляване на цената. Те постигнаха споразумение за разпределение на това кой колко ще продава и къде. Вашингтон се въздържа. Споразумението беше подновено през 2014 г. В комюнике към съобщението Европейската централна банка просто заяви: „Златото остава важен елемент в глобалните валутни резерви“.

Междувременно Пекин явно няма никакво идеологическо нежелание да държи злато. От 1980 до края на 2002 г. китайските власти са държали близо 13 милиона унции. Те увеличиха запасите си до 19 милиона унции през декември 2002 г. и до 34 милиона унции през април 2009 г. В края на 2013 г. Китай беше петият най-голям суверенен държател на злато в света след САЩ с 261 милиона унции, Германия със 109 милиона унции, Италия със 79 милиона унции и Франция със 78 милиона унции. МВФ имаше 90 милиона унции.

Но колкото и злато да трупа Китай един по-голям проблем остава неразрешен – дали свободни, нерегулирани капиталови пазари могат да съществуват съвместно с авторитарна държава. Китай измина дълъг път от първоначалните инициативи на китайския лидер Дън Сяопин. Той се приближава към немислимата цел да достигне САЩ по общ БВП, макар и само от гледна точка на паритет в покупателната способност. Но с напредването големите печалби в последните години ще станат още по-трудни за запазване.

Поради това изглежда малко вероятно в близките години Китай да успее да надскочи САЩ технологически, повече по политически, отколкото по икономически причини. Култура, която е силно конформистка политически оставя малко пространство за неортодоксално мислене. По правило иновациите изискват прекрачване на границите на традиционното мислене, което винаги е трудно в общество, забраняващо свободата на словото и на действията.

За момента Пекин успява да запази жизнено и до голямо степен политически стабилно общество, главно защото политическите ограничения на еднопартийната държава бяха компенсирани от степента, в която държавата осигурява икономически растеж и материално благосъстояние. Но в следващите години това е малко вероятно да се запази, тъй като растежът на Китай се забавя, а конкурентното й преимущество намалява. /БГНЕС