Заешката дупка на министъра-милионер

Човекът стоеше на пешеходната алея, а редовните посетители на околните заведения се бяха вторачили в него. И не само защото им се струваше, че го виждат за пръв път.

Изглеждаше не просто странно, но и някак неадекватно. Край него едро крачеха младежи по потници, с татуировки по бицепсите, кокетничеха девойки с мамещи форми, въртяха се млади майки, чиито проходили деца се пречкаха в краката му, почиващи почукваха с патерици по плочките, възрастни пристъпваха бавно с килнати в някоя посока тела. А той стоеше като спомен за отминалото време, като мъченик на последвалия го преход. Беше още млад за бастун, но твърде стар за дънки и тишъртка. Още млад за заслужен отдих, но твърде стар за ново начало. Сивото му костюмче, шито за някоя първомайска манифестация, се губеше в морето от цветни петна. Достойнството му се разтваряше в каскадата от мъжки говор, женски смях и детски глъч, смесени обилно с бликащата от заведенията музика, но внимателният поглед все пак можеше да го долови. И да се чуди дали да му се възхити, или да се натъжи.

Литературата и изкуството изобилстват от герои-антиподи, курдисани дори в заглавията – принцът и просякът, красавицата и звярът, цар и водопроводчик, крал и въглищар, богат-беден, Гъливер и лилипутите, че и Крачун и Малчо. Пълно е и с явления-антиподи – война и мир, коварство и любов, шепот и викове, слънцето и сянката, сладко и горчиво… И най-талантливото пресъздаване на действителността обаче не може да се мери с онова, което поднася самият живот.

Докато човекът със симпатична нелепост стоеше на алеята, бивш министър ореваваше с несимпатични звуци цялото пространство, осъзнавайки, че приказката му свършва. Беше влязъл с всичките си спестявания в сейфовете на една банка, без да помисли дори как ще излезе оттам. Също като Алиса, която пропада в заешката дупка, или по-скоро като Лиса, намерила къде да приложи хитростта си. В началото паралелният свят, в който се озова, му се понрави, нищо, че в него всичко беше с главата надолу. Всъщност, тъкмо заради това. И как иначе, след като тук взимаше по 15 хиляди месечно от лихва, а извън дупката щяха да му дават два или три пъти по-малко. Възторгът му беше толкова неподправен и така мощен, та чак му се струваше, че ако всички банкери работеха като този, земята щеше да се върти по-бързо. И никак не му минаваше през ума въпросът, който дори осемгодишната Алиса намира за най-важен: какво ще стане тогава с деня и нощта? Откъде ще се взимат парите, за да се плащат огромните лихви?

В заешката дупка всичко беше толкова прекрасно, че подобни въпроси нямаше как да се доберат до главата на вложителя със специалната лихва.

Сега обаче, когато трезорът е затворен и милионите са в опасност, банкерът вече му изглежда като идиот, льохман и изрод. Когато говеда са му окрали живите, кешови пари, бившият министър не може да говори като равнодушен кретен. Нито да гледа как депутатите се въртят като шугави мишки. Готов е да прати на майната им всички. Време е вече този народ да се събуди, да вземе тоягите и да ги изхвърли навън. Ако трябва, той ще му стане лидер. Защото в случая държавата го е окрала. Тя е трябвало да го предупреди, че лихвата е нереално висока. Не вложителят да се грижи, той само може да гледа коя банка му дава добри условия, а държавата да го възпира.

Ето как в очите на бившия министър тя вече е отрицателен герой. Защото са му отнели приказката, а не е попречила. Трябвало е да му каже, че този банкер е идиот, льохман и изрод. И след като не го е сторила, сега е длъжна да му върне парите. И не до някакви си сто хиляди евро, а в пълен размер. Защото той също е данъкоплатец, че и дарения е правил. Иначе какъв е смисълът да има държава?
В гнева си бившият министър не се сеща, но Алиса сигурно щеше да попита: а откъде ще се вземат парите? Този въпрос няма безброй отговори. Никак даже. Две левчета ще дойдат от човека на пешеходната алея. Може да са малко, но за него те са толкова значими, колкото за големеца – двата милиона. Други парички ще бъдат скубнати от младежите с татуираните бицепси, от девойките с мамещите форми, от майките с проходилите дечица, от почиващите с бастуните и от възрастните със скованите походки. От всичко онова, което се нарича народ. И на което бившият министър е готов да стане лидер в името на милионите си.

Тези хора обаче не са му другари по съдба, а по-скоро – антиподи. Половината от тях нямат спестявания, а 75 на сто от останалата половина са с депозити едва до хиляда лева. Те няма как да вникнат в драмата на милионерите, защото никой не се вглежда и в тяхната. Ето защо богатите са обърнали поглед към държавата – тя да им национализира загубите, пък те ще приватизират печалбите.
А човекът от алеята отдавна си знае, че за него държавата я няма. Иначе щеше ли да ходи все с първомайското костюмче?

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info