За равновесието

Цветелина Стефанова

Нямам спомен как съм проходила, но много добре знам как подкарах велосипед с две колела. Картината е още пред очите ми.

Вероятно съм била 4-5-годишна, когато, спретнала новото колело (и тиквени семки в джоба за по-късно), се отправям с един мъж към канала на Перловската река, на две преки от нас. Това е алеята между булевард “Драган Цанков” и Орлов мост, където участъкът е прав и дълъг. Колелото, мисля, че беше “Жабка”, синьо, а мъжът – висок, с буйни черни коси и кафяви очи. Усещам ръката му върху врата си, докато страхливо се засилвам. Той е вдигнал двете странични помощни колелца толкова, че дори и да залитна встрани, няма да ме спасят. Но аз знам, че те са там, и това ми дава кураж.

Засилвам се още, той тича редом, после зад мен, но все така с ръка на врата ми. След миг изостава и вече ме изпуска в скоростта. Не усещам топлата ръка, но аз карам, аз летя, помощните колелца дори не опират земята, защото са вдигнати по-високо от вчера.

Есен е и гумите пращят върху падналите сухи рошкови – ах, какви препятствия! Чувството за ускорение е вятърът встрани и шумът от тези пукащи рошкови. Не мога да спра, но и не искам. И все пак къде бяха спирачките? Викам в страха си, но това е вик на радост, възторг, самодоволство. Аз мога, аз съм, аз успявам!

Мъжът ми казва нещо, но чувам само отдалечаващия се глас. Смея се високо и вече губя равновесие. Успявам някак да намаля и… тряяяс! Ох, това е сладка болка! Той дотичва с “няма нищо, удари ли се?” и продължаваме в смях и възгласи.

По-късно в годините често съм изпитвала подобен страх, примесен с радост от преодоляване на някаква трудност. И други мъже са били до мен – къде с топли, къде с недотам чисти ръце и намерения. След време изпитвах много пъти и сладката болка от удоволствие, разтворено във време без ясни последици и прогнози. Но нищо не може да се сравни с онова усещане на безмерна детска радост от запазеното равновесие и от една топла ръка на врата ми – на татко.