За кого вият днес сирените?
Ако беше роден днес, щеше да е поп-икона. Ако беше актьор, щеше да е скандален, талантлив побойник като Шон Пен. Щеше да пие, да се бие, да е наистина талантлив и да има поне един Оскар. Ако беше певец, щеше да е рокаджия с дълги брада и коса. Ако беше писател или поет, нямаше да отстъпва по нищо на Алън Гинсбърг, да речем – и като творчество, и като увлечения по секс, алкохол и наркотици. Ако беше това, което е бил основно, а именно – революционер – името му щеше да свети в световния небосклон редом до това на Ернесто Рафаел Гевара де ла Серна, известен просто като Че Гевара.
Само че той е роден през по-миналия век в България, която тогава се задъхвала под гнета на нещо, което той е смятал за робство, и е искал да ни освободи от него. За това си е дал живота. Днешните нови историци кажат, че робството е било „присъствие“. Не зная според тяхната логика срещу какво се е бунтувал той. Но историята е прелестна наука, знаем това. Дава ни възможност да редактираме миналото, да го стилизираме, да го режисираме, да го отменяме, ако искаме даже. Да го вкарваме в конюнктурите на днешните си лични предпочитания.
Да живее историята! Ботев и делото му са наистина толкова мащабни, толкова определящи ДНК-то ни, толкова способни да ни накарат да вдигнем глави и да изправим рамене, колкото вероятно никой друг не може. Христо Ботев е толкова иконичен, че искаме или не, неволно можем да объркаме патоса, с който говорим за него. Можем да залитнем в политиканстване, в юнашко биене по гърдите или в омаловажаване. За Ботев всички знаем всичко. Всички знаем всичко. Учили сме и история. И литература. Даваме си сметка, че той не може да бъде побран нито само в историята, нито само в литературата. Можем да преразкажем неговата история и така:
Христо Ботев е роден през 1848 година в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. През 1863 година завършва Калоферското училище, а след това заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 година. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. (село, в което преди две седмици родолюбив бесарабски българин с лични финансови средства купи къщата, в която е живял Ботев, за да не стане тя частна собственост, а да бъде музей). През 1867 година се завръща в родния си град, където започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер и заминава да живее в Румъния. През следващите години се мести от град на град, дори известно време живее заедно с Левски.
Там започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия – в. „Знаме“, а през 1875 година излиза съвместната му стихосбирка със Стефан Стамболов „Песни и стихотворения“. Стихотворенията му не подлежат на анализ. Анализът на неговите гениални стихове трябва да бъде забранен. Не желая никога нито една учителка по литература да се упражнява на тема „Какво е искал да каже поетът”. Ами не знаете, госпожо! И толкова по-добре. Не сте били в главата му. Не ми тъпчете мислите си в главата. Стиховете на Ботев трябва да се четат. На глас. На ум. Сам. Или с приятели. Вън от училище. Стиховете на Христо Ботев трябва да се усещат, да се изживяват, да се…. спирам да разсъждавам, навлизам в грешен патос.
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен.
Ето как е превел това четиристишие френският поет, носител на Международната награда на мира, Пол Елюар:
„Voici que le soir tombe et qu’apparait la lune,
Le ciel va se remplir d’etoiles, goutte а goutte.
La foret bruit, le vent imperceptible souffle.
Tout le Balkan chante le chant des handouks.
Говори се, че тези стихове са гравирани в Сорбоната в Париж, на третата или четвъртата колона в редицата на „Великите поети на Европа”. Колоната се намира във фоайето, вляво от Раковината – голямото стълбище към Аулата.
Днес по обяд, точно в 12 часа, в продължение на две минути сирените в цялата страна вият. Движението по улици и булеварди замира. По тротоарите забързани хора спират, скланят глави, шепнат негови стихове. И му благодарят. Шофьорите се изнервят, таксиджиите псуват, хората се ядосват, че този шум им пречи да си говорят по телефоните. Някой може да си помисли, че това е учебна тревога. Изберете си един от двата, или си намислете трети, вариант на поведение. И знайте, сирените днес и след година, и след сто години няма да вият за Ботев. Сирените вият за нас.
