За чудесата, които газим

| от | |

books-text

Георги Минков

Бидейки човек традиционален и доста глуповат, използвам винаги едни и същи маршрути, когато отивам някъде. По един и същи път – не най-прекият – ходя на работа, по една алея в парка бягам, еднакви улици обхождам, за да стигна до точно определени магазини, от които купувам точно определени неща. Започнах да си давам сметка, че това е прекалено, когато веднъж лелката в плод-зеленчука взе да приготвя торбите ми, преди да съм казал “Добър ден”.

Освен глуповат съм и късоглед (перфектната комбинация, няма що). Нося връзките на кецовете си хлабави – бездруго ме стяга шапката, няма нужда и обувките да ми стискат – и когато се случи да се развържат, трябва да коленича с единия крак и да наведа глава силно към земята, сякаш за молитва.

Разказвам всичко това не за да изброявам идиотските си навици, а за да обясня как се стигна до чудото. Не беше кой знае какво чудо, не дори от онези, които траят по три дни, но си остава чудо и мисля, че съм длъжен да го споделя. Накрая ще разберете защо.

Беше понеделник – или сряда, всички дни в живот като моя си приличат, и както обикновено вървях по един от строго фиксираните си маршрути към някоя от срещите си. Всъщност помня към коя, но няма значение.

И така както вървях, подтичвайки, връзката ми се развърза. Случва по седем-осем пъти дневно и още не може да се таксува за феномен, ето защо невъзмутимо приклекнах по установения ред и започнах да я връзвам, внимавайки да не пристегна твърде много. Завъртях глава настрани, и аз не знам от какъв зор, и хоп! – чудото беше налице.

Улицата, на която се случи, е стара, къса и се намира в центъра на град Несечете (не бива да се бърка с Несебър). Тротоарите й са покрити с изпочупени от паркиращите коли плочки, сред които често изниква зеленина, поливана от дъждовете. Конкретните стръкчета обаче бяха счели за нужно да се прислонят до стената на кооперация и да избуят там в малка топчица, която за размътеното ми зрение наподобяваше мъх. Е, не беше мъх, а тридесетина млади, нежнозелени детелинки, между които стърчаха като миниатюрни нарциси няколко жълти цветчета.

Когато се вгледах по-добре, отначало помислих, че пак съм жертва на шестте си диоптъра. Не тръгнах да разтърквам очи, щеше да е малко прекалено, но фактът си оставаше факт: всички детелинки бяха четирилистни. Разбира се, колкото и да не съм в час с ботаниката, зная че има изкуствено селектирани семенца на “късметлийски” детелини, но тези бяха саморасли. И като такива, строго погледнато, представляваха чудо.

Естествената ми реакция беше да посегна към една от тях, но изведнъж се дръпнах. Отгоре и отдолу по улицата идваха минувачи и някой неминуемо щеше да види какво правя, да се усмихне на моето суеверие, а после ококорено да се сблъска с букетчето детелини. А аз не желаех да опоскат всичко … нито пък исках да им светя. Не съм Данко, я! Нека, мислех си, нещо ги отведе до цветчетата, нещо – било то природно любопитство, остра наблюдателност или развързана връзка, но да заслужат по някакъв начин своето късче магия. И ако могат, да разберат, че в същото време, докато очаквателно зяпат небето, направо газят по чудеса. Пък и вече закъснявах.

След няколко дни, подгонен отново към ангажимент, минах по същата улица. Всички детелинки бяха на местата си.

 
 
Коментарите са изключени за За чудесата, които газим