Викът на тълпата
Емилия Ковачева, акушерката, нанесла побой на новородено, излезе от затвора под домашен арест. Kоментарите на майката, адвоката, прокурорите и съдиите отново пробудиха заспалите обществени духове и разцепиха социалните мрежи.
Нека си припомним изводите, които можем да извлечем от „случая с акушерката“.
Системата на здравеопазването е увредена. Благородните професии могат да се изродят в садистични. Един обикновен човек, всеки обикновен човек, е способен на необикновена жестокост. Но изводът, който вълнува най-дълбоко, е тъжният факт, че българският човек е винаги в позиция нисък старт – готов да плюе, съди, обрича и демонизира. Че има нулева чувствителност към страданието и липса на базисно любопитство към онзи механизъм, който отключва нещо особено и изкривява изконните човешки принципи, превръщайки човека в нечовек.
За мен няма съмнение, че в действията на тази жена има психотичен елемент. Би го потвърдил всеки психолог, но и всеки човек, тъй като ако няма момент на невменяемост, значи става дума за някакво свръхестествено зло, което не разбирам. Но има нещо, което ме плаши повече от един човек, който причинява зло на друг. И се срещнах с него, когато ми попадна Facebook групата „Доживотна присъда за Емилия Ковачева”. 10,009 души там играят във виртуален театър. Постановката е ясна: има злодей, жертва и 10,009 съдии. Всички тези хора искат за безчувствената твар доживотен затвор или смърт чрез обесване, аутодафе, гилотина, линч, чупене на ръце, избождане на очи, набиване на кол пр. Ще си позволя да цитирам само два поста от редица такива: „Линч за това изчадие… Смърт! Ръцете да и се одрежат и бавна и мъчитилна смърт чрез бой с камъни от хората!!!!!!”. Харесано от 210 реални хора. „Тази жена не бива да лежи в затвора или в психиатрия. Никой от нас не трябва да плаща нейната храна и подслон! Тя трябва да бъде пребита, удряна със стъклени бутилки в главата, душена, но с почивки, за да не губи съзнание. Поне 40 часа. След това да я оставят да умре в агония от раните си.” Харесано от 184 реални хора. От 80% от коментарите крещи жестокост, никак не по-малка от тази, проявена от Емилия Ковачева. Жаждата за правосъдие избутва от утробата си словесни чудовища, които крещят „Смърт”, „Лекарска мафия”, „Смърт”. Никой не задава въпроси. Единствено се издават присъди. А въпроси има. Например защо болницата се опита в продължение на четири дни да укрие случая? Защо за случая се съобщава от Токуда, а не от Софиямед? Защо е било допуснато тази жена да работи две поредни смени?
Въпроси има, но задаването им и търсенето на отговори изисква мисъл, вникване в проблема, възприемане на повече от една гледни точки. Далеч по-лесно, по-удобно и първосигнално е изливането на сурова, натурална омраза, тръгваща от акушерката и метастазираща в лекарското съсловие въобще, в държавата, в политиците, в хората.
Както пееше Nina Simone, „Please don`t let me be misunderstood”. Не оправдавам и не бих могла да оправдая или обясня действията на акушерката. Разбира се,че тя трябва да понесе наказанието си. Не е нужно дори човек да е чел „Престъпление и наказание”, за да знае, че едното винаги е неразривно свързано с другото. Просто има нещо, което ме плаши повече от акта на насилие на един човек над друг човек, бебе или животно. И то е викът на тълпата.
Тълпата иска да разкъсва и да убива, да наказва и да възмездява. Това е същата онази тълпа, която е изпадала в екстаз по площадите по време на публични екзекуции. Същата тълпа е посрещала с радостни възгласи гладиаторите, които са се избивали. Същата тълпа е изпратила Христос на кръста. И тази тълпа е жива и днес. Социалните мрежи са й дали глас и тя може да вика. А това е много страшно.
Докато обществото няма очи за раждането на психичния дефект и неговото развитие, ще има хора като Емилия Ковачева, Андреас Лубиц и Андерш Брайвик. И техните жертви ще бъдат възпоменявани или състрадавани от нормалните – онези, които не разбиват самолети, не разстрелват хора и не пребиват новородени. Докато социумът отхвърля различните, подобно организъм, който отхвърля трансплантиран орган, възприемайки го като чуждо тяло, ще има случаи, в които отхвърленият орган ще уврежда здравите. Психично болният човек е страдащ човек – той е маргинализиран и ужасЕн в самотата и болестта си. И някъде из недрата на този ужас, изпълзява злото,гладно за чужда болка.
В Библията е казано: „Мрази греха, не грешника”. Може да не сме религиозни, нито опрощаващи.
Но ако бъдем с една идея по-мислещи, това ще е великанска крачка напред.
