Велуреното отражение

Ясен Илиев

Сюзън беше странно момиче – с дарба и проклятие. Тя имаше кафяви бадемови очи, лъскави извити мигли и черна коса със закачлив бретон. Човек би завидял на чарa й, на сплотеното й семейство, финансовото превъзходство на рода й, богатия й културен живот и списъкът му пак нямаше да е пълен. В средата на 20-те си години, Сюзън бе щастлива да има не една, а две кариери, изкусително готино гадже и апартамент с изглед към Централ Парк, Ню Йорк. Като всяка история напомняща на приказка и тази история си има зли вещици и отровни ябълки. Сюзън имаше синдрома на Турет. За тези от вас, които не са запознати, това е генетично неврологично заболяване, при което хората получават внезапни двигателни и речеви тикове.

Въпреки, че посещаваше психотерапевт, който и помагаше да овладява симптомите, младото момиче се развиваше в среда като Голямата ябълка, където странностите бяха нещо обичайно и дори ценно, предвид това, тя нямаше особени социални проблеми. Да, хората я наричаха с имена и я зяпаха, смееха й се, но, освен че вече беше свикнала, тя всъщност никога не е имала затруднение в комуникацията с хората. Когато някой извикаше нещо зад гърба й, тя обикновено се засмиваше на първичността му подигравателно и продължаваше по пътя си. Понякога, ако някой успееше да я обиди, тя отвръщаше с остроумна пиперлива реплика, която го вбесяваше.

Както вече споменах, Сюзън бе щастлива да развива кариерата си в два бранша със сходен характер. През седмицата тя бе сценарист на сутрешно шоу, а по време на прайм-тайма, имаше по няколко участия на седмица като стенд-ъп комик. Работата й като комик беше това, което наистина я радваше. Тя се забавляваше искрено търсейки смешното в ежедневието заедно със своята публика – все по-различна и по-интересна всеки път. Самоиронизираше, осмиваше и печелеше неконтролируемите овации на широкоскроените посетители на нюйоркските клубове.

Често публиката ставаше герой на нейните пърформанси – отговаряйки на въпросите й, провокирайки я със смешните реакции на шегите й, понякога дори с прекомерната употреба на алкохол. Една вечер в края на лятото Сюзън направи невероятно шоу. Аплаузът на публиката не стихна в продължение на три часа, сълзите през смях хвърчаха нагоре-надолу по превиващите се от смях нюйоркчани, заведението едвам събираше парите в касата, която се пълнеше скоростно с всяка една минута. Това не беше първото такова представяне на Сюзън. През целия си живот тя не е оставяла човек без усмивка, е… освен онези сноби, които не намират нищо за вълнуващо. Този път обаче беше различно, именно заради такъв един сноб.

В края на шоуто, след поздравленията, подаръците и цветята от редовните и клиенти, Сюзън забеляза, че изпълнителния директор на телевизията, в която тя е продуцент е била на участието й. Това беше нещо ново. Госпожа Лесли Райт – скулите й бяха остри и изпънати като копия, които само косата й, гарваново черна, къса, на милиони заострени с каменен гел опасни шипове, можеше да пречупи. Бял мрамор – това е най-близкия еквивалент на кожата на тази кралица на мрака. Дрехите й – животни, жертви войната с висшата мода, не криеха костите, които стърчаха от нея. Тази модерна вещица знаеше за успоредната професия на младата продуцентка, но никога не проявяваше никакъв интерес към нея, до сега.

Лесли, жена със стоманено изражение – осезаемо бясна, стана от масата в ъгъла, която стратегически бе избрала и се насочи към Сюзън. Ноздрите й бяха разтворени в признак на отвращение и гняв, напомнящи за тези на петия, неопитомен конник на апокалипсиса. Очите й, мъртвешки сиви, толкова концентрирано бяха впити в комедиантката, че изглеждаше като паметник на яростния Арес, готов да извади сърцето й с голи ръце. Портите на отвъдния свят бяха по-леко притиснати една в друга от устните й.

Сюзън я виждаше, но бе прекалено екзалтирана от овациите на публиката си, за да забележи наближаващата буря. Г-жа Райт мина зад нея хвана я рязко под ръка, притискайки я силно плътно до себе си и я попита тихо с престорена усмивка за пред хората, но през зъби, скърцащи от злоба:

– Има ли къде да поговорим, насаме?!
– Да, разбира се! – отвори изненадано Сюзън измъквайки се от смъртоносната хватка. – Моля, последвайте ме! – прикани тя с привидно нежелание да напусне тълпата от почитатели, но от наложимо уважение към работодателя си.

Сюзън отключи гримьорна номер 4 и двете влязоха вътре. Оставяйки цветята и подаръците, които заемаха ръцете й тя попита:

– Какво ви води на мое участие, г-жо Райт? Мислих, че не обичате комедийния жанр? Признавам, че ме изненадвате с визитата си.
– Не се прави, че не знаеш, скоклива нещастнице! – заби разговора директно Лесли. За следващата си реплика тя се доближи до Сюзън и я притисна върху тоалетката удряйки главата й в огледалото. – Петнадесет години градя кариера в тази телевизия! Знаеш ли колко мъже съм разкарала, колко постове в други фирми съм отказала, колко пъти децата ми са ми казвали, че ме мразят и колко пъти сестра ми е спирала да ми говори през това време? А ти дойде, с подскачащото си лице и хвърчащи ръце и за една година преобърна ВСИЧКО!

Обърканата Сюзън не знаеше какво се случва и как да реагира, тя се измъкна за втори път от положението, и отиде в другия край на стаята. Тя загуби контрол над симптомите на Турет и лицето и започна да трепери – веждите й не спираха да се движат, устните й едвам се впрягаха в реч, а ръцете й, които тя притискаше към тялото си, за да успокои, трептяха като лист. Никога през живота си Сюзън не бе губила контрол над Турет в такава степен. Тя се разплака, тя – вечното слънце. Пое си въздух и едва успя да изрече:

– Не знам, какво искате от мен, но моля Ви… Моля! Вървете си… На никого няма да се оплача просто… Вървете!
– Да вървя?! Да вървя?! – Лесли крещеше и блъскаше вещите из гримьорната. – Ще те смачкам! Ще те
унищожа! – тя хвана огромната ваза препълнена с цветя и я счупи пред краката на Лесли. –Ако заслужаваше и една десета от това, което съдбата ти е дала, една десета поне… Нямаше да си наказана да подскачаш като подплашен заек, щеше да имаш контрол над собствените си нерви, но ти… Ти си наказана! Да! Защото заслужаваш! – тя бавно се приближаваше към Сюзън, притискайки я този път към дивана с черните си велурени ръкавици Шанел. Момичето плачеше със затворени очи, шепнейки безсилно, сякаш отправяйки молитва: – Вървете си, вървете!

Внезапно в този миг влезе охраната на заведението, повикана от чистачката, на която и се сторило, че чува шум. Мъжете изхвърлиха Лесли от заведението, а Сюзън изпи един бърбън на бара и се прибра в недоумение.

Когато същата вечер, тя провери имейла си, Сюзън разбра, че е повишена в изпълнителен директор на
телевизията, в която работи.

Две седмици по-късно комедиантката случайно чу до машината за вода на работа как колегите й си
говорят, че преди 14 дни бившата им шефка е била блъсната от пикап на 20-та улица, пред известен стенд-ъп комеди клуб и не е оцеляла.

Мислейки си за кармата, Сюзън се прибра в офиса си и погледна многозначително през прозореца. Тя се чувстваше виновна. Като рефлекс, подбуден от онази нощ, логично, тя бе пожелала възмездие за себе си.

Сякаш вече не заслужаваше поста на директор. Въпреки това тя си каза, че тези чувства ще отминат. Та не заслужаваше ли тази жена това за постъпките си, а и не беше ли естествено след петнадесет години някой друг да заеме поста и?

Секретарката й почука и влезе с пратка:

– Джон ти изпраща подарък за годишнината ви, Сюзън.

Комедиантката махна бялата сатенена панделка от черната метална кутия и извади отвътре черни велурени ръкавици Шанел.