Великден с елементи на селски събор
И до днес, когато чуя „Великден”, в съзнанието ми изникват най-напред два ритуала: месенето на козунаци и ходенето на църква в навечерието на празника.
Вкъщи цял ден на Велика събота кухнята беше забранена територия, защото „няма да ми втаса козунака, ако само вратариш” (баба ми). С братовчед ми не ни разрешаваха да отваряме вратата, а ако искахме да влезем, трябваше да го правим със скоростта на светлината. Прабаба ми, баба ми и съседката се затваряха в горещата стая, където ухаеше на захар, ром и лимон, а ние се цупехме. Вечерта беше време за църква и другите възрастни жени от квартала се уговаряха за точен час, в който взимаха яйца и парче от готовия козунак и тръгваха към храма срещу нашата къща. Не разбирах за какво е цялата врява, но дори за петгодишно дете беше ясно, че възрастните имат потребност от това. Действието не се развива в незапомнени времена, а преди има-няма петнайсет години.
Преди дни, докато наблюдавах от прозореца как хората прииждат в същата тази църква, с просто око се виждаше, че нещата доста са се променили. За добро или за лошо, не знам...
Този Великден ходенето на църква приличаше по-скоро на масов поход към селския мегдан, където са изкарани гондолата, въртележката с кончетата, сергиите за стреляне и количките с пуканки и захарен памук. Достатъчно е да живеете в близост до някоя църква и ще се убедите, гледайки множеството групички от по 3 до 10 човека, които вървят по улицата или слизат от колите си, докато си говорят ежедневни неща на висок глас. Тълпата става многобройна около 23:40 – почти час след началото на литургията. Тръгва си обаче към 00:10 – половин час преди края на литургията. Тогава от прозореца се виждат стотиците свещи, които една по една угасват, след което следва незнайно от какво провокиран възглас:
„Еми грешен си брат, к’во да ти кажа.”
Важно е да отбележим, че онези свещи, които са сложени в кофичка от кисело мляко с пробито дъно не угасват и сигурно внушават на мирянина, че са му опростени греховете.
Тези, които все още ходят на църква, заради нещо повече от разходката, не бива да застават на повече от 5 метра от попа. Извън този радиус ще чуят само приповдигнати диалози за времето, родата, майка му на онзи как е, къде ще се пие след това, къде се е пило преди това и още цяла торба клюки. Това правят миряните дошли на църква в навечерието на един от най-светлите християнски празници.
Гледката в големите храмове в центъра на София е същата, просто в по-различни отенъци. Камерите минават над тълпата и виждаме отново групички от хора, които си бъбрят докато патриархът и хорът около него пеят радостни възгласи в прослава на възкръсналия Спасител. Други пък в една ръка държат свещ, а в другата телефон, който заснема паметния момент. Трети не пропускат възможността да помахат на камерата, която минава над главите им. И отново – в 00:20 виждаме как тълпата се разрежда и всеки със своята свещичка и пречистена съвест отива към вкъщи. После следва сторито в социалните мрежи – най-често кратко видео или снимка на огромната тълпа пред църквата.
Не е случайно свръхупотребяваното изречение, че Великден е един от най-светлите християнски празници. То е такова, защото е вярно. Великден е събирател на християнските ценности, на мъката, прераждането, силата, победата на нетленното над тленното. Това е празник за съпричастност към страданията, колона, около която гравитира нашата религия.
Въпросът не е в древните църковни ритуали. Никой не е длъжен да действа по каноните на БПЦ. Всички знаем, че класическите църковни (църковни, не религиозни!) канони заемат все по-малко място в ежедневието ни. Църквата като институция отдавна е тръгнала в посока обратна на гражданите и ежесезонно продължава да се „самозакопава“ с някое изявление по обществено наболели теми. Никой не ни задължава да я подкрепяме и да се съобразяваме с възгледите й.
Великден е въпрос на вяра. Както бе казано в началото – ходенето на църква специално на този християнски празник, е потребност. То е ритуал, който се обезсмисля, ако е сведен до половинчасова разходка до храма, след като сме се наяли обилно на вечеря и искаме за финал да вземем огън от свещта на попа. Не е въпрос да се обличаме в расо или да ходим с наведени глави, ронейки сълзи. Но не е и въпрос на буржоазни разговори, докато хорът пее една от най-въздействащите молитви в християнското учение. Прекрасен е фактът, че близки и приятели се събират и прекарват време заедно. Прекрасно е, че много от нас може би наистина си дават сметка за важността на въпросния ден. Но великденската трапеза и селският събор през лятото са различни от ходенето на църква, пък било то и на празник, който предвещава еуфория.
Бабите ни може и да предизвикваха подигравки, но поне знаеха защо правят всичко, което правят.
