В началото бе словото (на министерството)
Разбира се, не четох самите произведения, а само анализите за тях – това ми трябваше за изпита, това правих.
Покрих задължителния санитарен минимум. Както можете да предположите, не влязох с литература, а с английски език, където изкарах 5,90 и нещо – директно влизах английска филология, ако желаех. Прецакаха ме с Дебелянов и съмнението и спасението в поезията му, в която аз откривах най-вече меланхолия по отдавна случили се неща (него го четох). Но какво аз откривах не беше предмет на изпита. “Тютюн” прочетох по-късно и ме впечатли искрено – е, не толкова, колкото Борис Виан, Чък Паланюк, Мураками, Гео Милев или Далчев (“Вековната злоба на роба“, “И сърцето най-сетне умира” – как да не си тийнейджър и да не им се кефиш).
Сегашният дебат за задължителната литература в училище е на обидно ниско и непрофесионално ниво, включително и от страна на Министерството на образованието и науката (но не само – литературни критици и млади писатели също спорят страстно за повърхностни неща). Основната причина – не се търси същността на проблема, а си говорим дали “Бай Ганьо пътува” е по-значимо произведение от “Бай Ганьо в банята” (кое е по-важно – да видите Европата или да поддържате редовна хигиена?).
Конкретните причини са няколко:
Всеки, бегло запознат с ранно детско развитие, знае, че в периода между 4 и 5-годишна възраст има експлозия на желанието на децата да четат. По това време повечето от тях са заети със светещи колички, Angry Birds, Winx или Frozen. Ако не използваш този период на вътрешно желание, а се опитваш да накараш дете да чете на по-голяма възраст насила, е ясно доколко ще успееш. На 16 те вълнуват други неща по съвсем друг начин – последното, което искаш, е да те третират като в детска градина и да ти казват кое е важно за теб, при положение че си в период на желание за тотална независимост от всичко около теб.
Ако едно дете не е виждало поне един от двамата си родители с книга в ръка, няма как да очакваме да изгаря от желание да чете. Същото е и със спорт, музика, изкуство. Тук даже не говоря за влиянието на приятелите в по-голяма възраст и затова колко е cool да четеш сам в ъгъла на компанията.
Да отделиш време за четене означава да вземеш време от нещо друго – ядене, спане, излизане, Facebook, Candy Crush Saga, Fallout 4 или домашни. Особено домашни – “сега решавах задачи по алгебра, готов съм и сега нямам търпение да прочета „История славянобългарска“, защото утре ще й правим философски анализ, понеже в девети клас това се прави“. Да-да, точно така стават нещата късно вечер.
Книгите са едно от нещата, тотално в асинхрон с времето, в което живеем – те изискват да си сам със себе си (буквално и преносно), да имаш търпение и да не очакваш бързо удовлетворение и развръзка след 3 страници. Четенето е инвестиция на време и внимание – ако си готов да ги дадеш, получаваш фантастично изживяване с добра книга. Ако не си – винаги има какво друго да се прави.
“Да върнем четенето в училищата“ е приятен, но напълно безсмислен и пожелателен призив. Любов към четенето не се създава със задължение за всички, а с интерес за всеки един. Затова не пречете на децата, които четат, да четат, като им пробутвате задължителни произведения по административен път. Затова не правете четенето задължение за тези, които не четат, за да не ги откажете съвсем (ако искате хлапетата да спрат да четат Емил Конрад, просто го направете задължителна литература).
Министър Танев, познаваме се, преподавали сте ми политическа култура в „Политология“ в Софийски университет (и да, чел съм половината от една Ваша книга). Ако искате децата в училище да четат важни и ценни книги, направете им подарък. Нека всяко дете получи от Министерството на образованието и науката не нова стратегия или списък с домашни задължения, а серия от българска и световна класика в ново издание със страхотен дизайн и специално направени илюстрации – на хартия и в дигитална версия (ето така). Всички обичаме да използваме красиви неща, за да си доставяме приятни мигове. Даже и когато е свързано с образование.
Текстът е публикуван в блога на Георги Камов innovationation.tumblr.com и препубликуван в CHRONICLE.BG с позволението на автора.
