„Тя е виновна“
В широкия център на София има магазин за цветя с оригиналното име „Тя е виновна“. Всеки път, когато минавам покрай него, се чудя – какво ли е искал да каже авторът, кръстил цветарницата? Какви ли асоциации е очаквал, че ще предизвиква табелата у клиенти и минувачи? Може би „виновна“ е природата, създала толкова красиви цветя? Лично аз си представям (не съм „виновна“ за асоциациите си, нали?) унили мъже, купуващи букети на жените с чувство на яд, че са длъжни да го правят. На Осми март и не само. Или мъже, които се извиняват на жените си за поредния скандал с цветя, но дълбоко в себе си знаят, че „тя е виновна“.
А може би кръстникът или кръстницата на магазина изпитва особено чувство на почит към Вирджиния Улф. В романа „Госпожа Далауей“ на Улф (преведен на български и като „Мисис Далауей“) има сцена, в която госпожа Далауей отива в цветарница. Докато разглежда съдържанието на вазите, автомобил се блъска в магазина и предизвиква силен шум. Цветарката госпожица Пим спонтанно се усмихва „извинително, с букет секирчета в ръце, като че ли самата тя е виновна за тези автомобили, за тези автомобилни гуми“. Да се извиняваш за нещо, което не си направил, е възможно, ако у теб е дълбоко вкоренено чувството на вина.
Името на цветарницата „Тя е виновна“ ме навежда на мисли за жената и вината. Разсъждавам как жените са били държани виновни за неща, чиято отговорност не е единствено тяхна.
В края на 30-те години на миналия век Иван Хаджийски публикува студията си „Моралната философия на българина от новото време“. В нея той анализира разпадането на задругата. Задругата е преходна семейна форма – между съжителството на целия род и семейството само от родители и деца, каквото го познаваме днес. Хаджийски полемизира с изследователя Димитър Маринов, според когото за разпадането на задругата са виновни жените, конкретно снахите, които насъсквали мъжете си: „Ако се отделиме настрана бре, мъжо, ще си бъдем добре; заколиме пиленце, ще си го изядеме дваминка: на тебе кълчица, на мене кълчица, а сега и крак не можем да докачим.“[1]
Защо обаче пилешкото бутче толкова се е усладило на жените точно в определен период, а не, да кажем, два века по-рано? Хаджийски аргументира, че задругата се е разпаднала не защото жените са искали да ядат кълка: „Не е чудно, че прости хора винаги сочат жената съпруга като причина за разпадане на задругата, за отделянето на женен син от баща му, за скарване на двама братя или приятели, за разделяне на съдружници. Чудно е обаче, когато това „cherchez la femme” се сочи катонаучно положение. Всъщност разпадането на задругата, стопанското и морално разкъсване на семейството, на едно сдружение са обществени, стопански процеси. Но за да се осъществят, тези процеси трябва, разбира се, да минат през волята, морала и душата на хората.“[2] По-трудно е обаче да се опитаме да разберем социалните процеси, отколкото да търсим причината на повърхността.
Дали Иван Хаджийски си е представял, че близо век по-късно в България не много по-различни схващания ще претендират за научност? Имам предвид убеждението, че жените са виновни за намаляването на раждаемостта и за проблемите със застаряващото население. Особено образованите жени, които са егоистични, инфантилни и не искат да раждат. И това не ви го казва баба ви, а най-сериозно го твърдят социални учени. И не се смята за дикриминационно, защото дори правозащитници го споделят вдъхновено.
Ако имате неблагоразумието като мен на възраст около 40 години не само да не искате да имате деца, а публично да отстоявате убеждението си, че да нямаш деца може да е легитимен избор, ще ви се изсипят вербална агресия и омраза, каквито трудно сте можели да си представите.
Преди няколко години съвсем между другото споменах в личния си блог, че намирам живота си за достатъчно пълноценен и без деца. Публикацията ми беше препечатана от електронна медия, в която коментиращите читатели положиха особени усилия, за да ме засегнат. Вместо да се засегна обаче, систематизирах коментарите и включих анализа в текст за сборник. Изкушавам се да цитирам от текста си някои нещата, които „научих“ за себе си:
- от отдавна не съм правила “кекс”
- със сигурност ще поискам да имам свои деца, но ще бъде късно
- ще правя опити да забременея ин витро и така ще се окажа в тежест на държавния бюджет
- на стари години ще родя “презадоволено и разлигавено дете”, с което ще влоша нацията “не само количествено, но и качествено”
- аз съм курва, която живее при майка си и баба си и си купува плазмен телевизор на кредит
- мразя мъжете, но мразя и жените
- аз съм грозна и приличам на гюлетласкачка
Не е страшно, че някакви форумни тролове са наприказвали такива работи по мой адрес. Страшното е, когато социално легитимната гледна точка делегитимира правото на жената да взема решение дали да бъде майка. Още по-страшно е, че родителството се смята за отговорност единствено на жената – така, както за разпадането на задругата виновницата е обичащата пилешки кълки снаха. Най-страшното е, когато легитимен почти до свещеност аргумент за необходимостта да бъдеш родител е… потребността на социалната система.
Човекът ли трябва да съществува заради обществото, или обществото заради човека? Нека поставя въпроса по друг, по-нагледен начин. Как би се почувствало вашето дете, ако разбере, че сте го направили не за да го обичате, а за да се борите с демографската криза и застаряващото население?
Освен това, каква е гаранцията, че ако имам три деца, колкото е нужно, за да допринеса за положителен прираст на населението, децата ми ще бъдат „икономически изгодни“? Какво ще стане, ако едното ми дете стане беден човек на изкуството без постоянни доходи, второто е с увреждания и не може да работи, а третото емигрира? Или ако и трите емигрират? Имам ли моралното право да предопределя децата си да имат занятия, с които да пълнят държавния бюджет?
Да, вярно е, че в съвременния свят хората с по-високо образование нерядко са склонни да отлагат правенето на деца, а понякога изобщо не стигат до него. Това е така, защото модерният човек, за разлика от традиционния, не свежда житейските си перспективи до биологичното си възпроизводство. Модерният човек знае, че има и други начини на себеосъществяване, на това да бъдеш личност. Знаят го жените, които са получили достъп до образование, кариера, различни варианти за прекарване на свободното време и други форми на реализация, които първоначално изобщо не ги е имало, поне за огромната част от хората, а след това са били привилегия само за мъжете. Но го знаят и мъжете, които също не бързат със създаването на семейство и правенето на деца.
И все пак, какво да правим със застаряването на населението и ниската раждаемост, ще бъдете прави да попитате.
Когато говорим за демографска криза, обикновено изхождаме от няколко скрити предпоставки. Приемаме, че е важно и ценно да ражда по-образованата и по-богата част от населението, тоест именно тази, която е в най-малка степен мотивирана да го прави. Приемаме също така, че трябва да се множат етническите българи. Ромите не са етнически българи, много от тях са с ниско образование и бедни. Бедните и необразовани роми не виждат други възможности за себеосъществяването си освен биологичното си възпроизводство. Това, че те раждат, се приема за по-голям грях дори от нераждането на образованите етнически българи. А най-демонизиран е образът на малолетната ромска майка. Българките са виновни, че раждат късно, а ромките – че раждат рано. Сред българските националисти е особено популярна идеята за кастрация на ромите.
Защо? Ромите не са ли също български граждани? Защо да е проблем, че раждат? Заради ниското образование и безработицата, ще кажат мнозина. Щом образованието на ромите е ниско, трябва да се направи всичко възможно, за да стане то по-високо. За да имат и те други биографични шансове и възможности за осъществяване, перспективи за работа и да пълнят бюджета с данъците си. Но по-лесно е да се опитваш да ограничаваш раждаемостта, като орязваш детски помощи, отколкото да положиш усилие да предоставиш качествено образование за всички и да се опиташ да премахнеш сегрегацията.
Съществува поне още един вариант за ограничаване на проблема с ниската раждаемост и застаряващото население, за който не само България, но и голяма част от западния свят, основно Европа, не иска да чуе. Става дума за миграцията. Има страни, чиито образовани граждани създават все по-малко деца. Има и чужденци, които искат да живеят и да работят в тези страни. И, съответно, да плащат данъците си в тях. Има и хора, които бягат от войни и преследване. Те също искат да се устроят в някоя мирна страна и да работят в нея.
За да бъде миграцията решение обаче, приемащото общество трябва да се дефинира по нов начин. Да приеме, че вече няма да бъде етнически и културно монолитно. Да направи възможното да предостави на чужденците образование, защото то е едно от най-важните условия за социално включване. А не както прави сега България – да иска високи такси за образованието на децата на чужденците, които идват да работят тук, и да поставя децата-бежанци в ситуация на образователен абсурд.
Макар да не се вижда на пръв поглед, често пъти зад обвиненията към жените, че не раждат, и заради тях няма да има пари за пенсии за застаряващото население, се крие стремежът към етническа, расова и културна чистота. Алтернативните модели – на стимулиране на етническите малцинства и на миграцията – съвсем не са безпроблемни, разбира се. Но не са и невъзможни. Основният проблем с тях е, че не изглеждат легитимни на масовото съзнание.
А кое изглежда легитимно? Легитимно е да изискваш от жената да има деца в името на обществото. А ако си жена, която е във фертилна възраст, но още няма деца, легитимно е да искаш да имаш. В наши дни много жени не могат да намерят решение за себе си кога и как да имат дете, особено ако нямат партньор. Но докато възнамеряват да имат, отлагайки, не са изложени на това агресивно неприемане, на което биха били, ако заявят, че не искат да имат деца.
Аз обаче няма да се чувствам виновна като госпожица Пим от романа на Вирджиния Улф в цветарския магазин. Наясно съм, че не аз съм предизвикала „катастрофата“, и не смятам да се извинявам за нея.
Напоследък една приятелка спомена за „безсмисления празник“ Осми март. Осми март е безсмислен по начина, по който сме свикнали да се празнува – с букети, банкети и почерпки. Но, отвъд и преди това, тази дата символизира борбата на жените за равни права. И от нас зависи с какъв смисъл ще я изпълним.
[1] Хаджийски, Иван 2002: 103. „Оптимистична теория за нашия народ“. Издателство „Изток-Запад“, София.
[2] Пак там, курсивът е на автора.
