Турско-руската империя

Мехмет Сейфетин Ерол, в. „Милли Газете“

Ефектът от еднодневното посещение на руския президент Владимир Путин в Турция надмина всички очаквания. Вероятно най-важният от множеството въпроси, на който сега всички се опитват да намерят отговор, се състои в това, какъв мащаб в близко бъдеще ще придобие енергийното сътрудничество между Русия и Турция.

Посланието на Путин беше насочено към развитието на турско-руските отношения, които са започнали в периода на национално-освободителната борба на Турция начело с Кемал Ататюрк, в един определен момент са прекъснати заради политиката на Сталин, а след това не са успели да намерят своята правилна посока.

В хода на изпълнената с изненади визита Путин не посочи единствено името на обединението, което беше напълно уместно. В противен случай щеше да стане очевидно, че резултатът от това посещение говори за полагането на основите на нов вид „евразийски съюз“. Неговата поява е само въпрос на време.

Този нов процес, при който в центъра на отношенията се намира енергетиката, означава, че кошмарът, надвиснал над Запада в течение на последния един век, започва да се сбъдва. Но големият ужас за западните страни се състои в това, че този кошмар няма да е последният.

Нека разгледаме руско-турските отношения. Когато в наши дни вече в много по-голям мащаб започнаха да възникват заплахи, с които Турция и Русия вече са се сблъсквали през 20-те години, в историческата памет на Анкара и Москва се появи чувството за дежа вю.

В тази нова атмосфера на заплахи в контекста на Кавказ, а след това в Черно море и Близкия изток, които имаха за цел да въвлекат всяка една от нашите две страни в гражданска война и процес на балканизация, отново сработиха „дълбоките рефлекси“.

В тази връзка въобще не е случайно, че отношенията, които след сътресенията от 1938 г. бяха прекъснати през 1945, а след това никога не успяха да се върнат към първоначалното си качество, след терористичните нападения на 11 септември 2001 г. започнаха стремително да се връщат към своя исторически код. Във въздуха започнаха да витае идеята за съюз на основата на евразийското ни сходство.

Затова подписаният през ноември 2001 г. План за действие за развитието на сътрудничеството между Русия и Турция в Евразия се превърна в пътна карта, в съответствие с която страните се договориха да не влизат при никакви условия в конфликт. А през 2010 г. благодарение на тази карта отношенията получиха нов импулс за развитие.

Анкарската среща показва, че осъществяването на целите, поставени през 2010, е ускорено и процесът всеки един момент може да навлезе в заключителния си етап. Следователно ние сме свидетели на възникването на „съюза на другите“, което съществено ще промени курса на глобална борба на силите.

Основата на това обединение, удрящо Запада по най-болното му място, е многостепенната „енергийна сигурност“. Последният ход на Путин по „Южен поток“ в действителност не е нищо друго, освен опит да привлече на своя страна най-големите козове, които Западът сам се опитваше да използва против Русия. По-точно казано Русия иска да лиши Запада от алтернативи.

Това е ход, в резултат на който победата преди всичко е за Русия. Благодарение на тази маневра в последните минути Русия, от една страна, не губи Турция, а от друга – предлага с нейна помощ да запази монопола в енергетиката. По оста на турско-ислямския свят тук е налице мултипликационен ефект. Неговото въвличане в този процес е способно в един момент да разруши всички съществуващи в света уравнения и баланси.

Без всякакво съмнение, без Турция политиката на Запада в сферата на енергийната сигурност означава поражение във всички региони. Първоначално в Кавказ, Близкия изток, Балканите, Източното Средиземноморие, Черно море, а след това и в Иран, Афганистан, Средна и Южна Азия.

Затова когато руският президент заявява, че заради позицията на Европейския съюз проектът „Южен поток“ се отменя, при това Русия е готова да осигури нуждите на Турция от енергийни ресурси и да построи нов газопровод, това е доста скромно в сравнение с тези възможни ефекти и загуби, за които се споменава по-горе!

Никога не трябва да се забравя, че към този процес могат да се присъединят Германия и Иран. Поне от гледна точка на Иран това изглежда напълно вероятно. Освен това, желанието, появило се на дневен ред в началото на новото хилядолетие на конференцията в Истанбул, на практика се сбъдва заради политиката на САЩ /Запада/, която не внушава доверие.

От самото начало осъществяването на този проект е в разрез с интересите на САЩ /Запада/, от друга страна, от гледна точка на целия свят той може да бъде разглеждан като вероятност от възникването на своеобразна буферна сила между САЩ /Запада/ и Китай.

В отговор на възможните опити за саботиране на този проект не трябва да се игнорират инструментите, с които разполагат Турция и Русия. Сега огромна роля ще играят допълващите се особености на тези две страни, а също така позицията останалите регионални и глобални сили, подкрепящи идеята за многополюсен свят.

Вземайки предвид всички случващи се в тази връзка събития, можем да твърдим, че Турция и Русия са стартирали много сложен и деликатен процес във вътрешната политика. Политическата история познава много примери, които са приключвали с неуспех. Да си спомним, например, незавършените усилия на Аднан Мендерес, министър-председател на Турция от 1950 до 1960 г., който беше свален в резултат на преврат, съден и екзекутиран. /БГНЕС