Трите провала на Реформаторския блок

Петър Николов, 5corners.eu

Създаването на Реформаторския блок преди повече от година вдъхна големи надежди за ново начало в десницата. Като по команда всички стари лидери на партиите от традиционната десница подадоха оставки и освободиха позиции за млади и енергични водачи, които да измъкнат каруцата от калта. По същия начин антиправителствените протести изкараха на улицата едно ново поколение българи, които поискаха държавата от своите родители, за да я пренасочат по нов и по-европейски път. И не на последно място изглеждаше, че току-що загубилата властта популистка десница изпада в продължителна криза, ясен симптом за което беше декларираното желание на Бойко Борисов и ГЕРБ да влязат в новосформиращия се блок.

От тази гледна точка не беше чудно, че и намеренията, с които коалицията се създаде, също бяха повече от амбициозни. Да се изгради надидеологическа политическа сила, морална алтернатива на цялата партийна система, която да постави ново начало, обхващайки цялото политическо пространство (именно това беше причината в началото да бъде привлечена и лява партия като Зелените, политическите документи етикетът „десница“ умело да бъде избягван).

Днес от тези велики планове не остана нищо. Реформаторският блок е просто ново издание на добрата стара Синя коалиция с нейните стремежи (минаване на 4-процентната бариера) и нейните проблеми (как хем да партнира с ГЕРБ, хем да съхрани анти-ГЕРБ избирателите си). Къде по пътя се изгубиха мечтите? Какво точно ги провали и защо се стигна дотук?

Провалът „Кунева“

Че Меглена Кунева е обречена да губи избори, днес вече не подлежи на съмнение. Какво превърна любимата еврокомисарка на българите в амортизирана партийка без харизма и политическа кауза, е сложен въпрос. Но резултатът така или иначе е факт.

Най-сериозният провал на Меглена Кунева обаче (поне що се отнася до Реформаторския блок) е резултат от неумението й да отстъпва тактически и да подбира битките, в които да участва. На практика през последните пет години не е имало избори, на които тя да не е играла на „всичко коз“, което неминуемо доведе и до помрачаването на някога свежия й образ.

Всъщност гибелният ход на Меглена Кунева беше отказът да се оттегли от лидерското място в ДБГ след провала на парламентарните избори през 2013 г. Ако тогава го беше направила – избирателите на блока щяха да я подкрепят на евроизборите, оценявайки подобен жест на саможертва. Отказът й да се оттегли обаче изуми всички и най-вече костовистите, защото те го изживяха като огромна историческа несправедливост – за един и същи изборен резултат единият провалил се лидер (Костов) се оттегли, а другият (Кунева) не само че не го направи, а дори реши да оглави реформаторската евролиста.

Оттук нататък историята е известна. На евроизборите избирателите на ДСБ се мобилизираха не за друго, а именно за да дадат на Кунева заслуженото наказание. И размествайки с преференциалното си гласуване предложената листа, ритнаха една от основните подпори, на които РБ се държеше.

Провалът „Радан“

Само илюзорно звездата на Радан Кънев изгря внезапно на политическия небосклон. Всъщност в продължение на години той немного видимо беше подготвял своето лидерство най-вече в сферата на идеите – реформаторската теза, изместването на старата десница към центъра, претенцията за формулиране на кауза, минаваща отвъд традиционното разбиране за ляво и дясно. Когато пое лидерския пост на ДСБ и впоследствие когато стана говорител и вдъхновител на Реформаторския блок, Радан Кънев дос-та успешно започна да реализира дълго ферментиралите си преди това идеи. По тази причина провалът му в битката за лидерството на блока дойде повече от неочаквано. На какво се дължи той? Преди всичко на шизофренната ситуация, в която бившият говорител се намира. От една страна, той е лидер на ДСБ – партия със силна и травматична идентичност, в която истинският авторитет е друг и която, меко казано, „скърца“ при всеки опит на Кънев да отнема от суверенитета й в полза на новия и „траен политически субект“.

Силата на Кънев като лидер на своята партия се оказа и неговата най-голяма слабост като неформален лидер на Реформаторския блок. Като председател на ДСБ от него се очакваше да отстоява интересите на членовете си и да се придържа към идейните им фундаменти. Като говорител на блока той трябваше да прави точно обратното – да води политика на умишлена ликвидация на старите партии, преминаваща през удар както срещу идеологическата им основа (оттам и „скандалното“ изявление, че се чувства по-скоро лидер вляво от центъра), така и срещу съществуващите партийни йерархии.

В крайна сметка Радан Кънев не осъзна, че оставайки лидер на ДСБ, събужда атавистичните комплекси от Костов преди всичко в СДС. Парадоксът се състоеше в това, че онова, което в неговите очи изглеждаше като пълзяща ликвидация на ДСБ и окончателно изхвърляне на Иван Костов от политическия терен, в очите на СДС и ДБГ изглеждаше като поглъщане на по-слабите партии от ДСБ и триумф на костовизма над политическите им идентитети. Оттам нататък крачката до обявения бойкот на „обединителния“ конгрес и от последвалия зрелищен провал беше лесна.

Провалът
„Граждански съвет“

Ключов момент при създаването на Реформаторския блок беше вкарването в неговото управление на т.нар. гражданска квота, хора, дълги години стояли близо до политиката, но неучаствали пряко в нея.

Защо партийните олигархии доброволно взеха решение да се откажат от част от позициите си и да ги прехвърлят на „граждани“, е добре известно. В ситуацията на мащабни улични протести, които обаче не припознаваха нито една съществуваща партия за свое политическо представителство, беше важно да се намерят хора, които могат да комуникират с протеста и да влеят част от неговата енергия в създаващата се коалиция. Другата (по-малка) цел беше гражданите да се превърнат в своеобразен морален гарант, че партиите от блока действително ще тръгнат по нов път и ще скъсат със зависимостите от т.нар. задкулисие.

Нищо от това обаче не се случи. На първо място протестите така и не припознаха реформаторите за свои. Оказа се, че или подборът на „граждани“ е бил неадекватен (все пак беше странно като неполитик да се презентира бивш лидер на СДС /Мартин Димитров – б.р./ или пък бивш министър /Трайчо Трайков – б.р./ в правителството на Бойко Борисов), или че природата на протеста изначално си е била такава, че всеки опит за вкарването на енергията му в политически проект предварително е бил обречен.

По-големият провал на гражданския съвет обаче се състоя около подредбата на предизборните листи на реформаторите. Оказа се, че при цялата им морална претенция гражданите или не смятат за необходимо, или не са в състояние да се противопоставят на включването на избираеми позиции на личности със спорна репутация на локални олигарси с единствения аргумент, че става въпрос за „реалполитика“.

Гузното мълчание на гражданите тогава, когато трябваше да крещят с всичка сила, не помогна, а нанесе тежки поражения на РБ, тъй като коалицията беше създадена именно с морална, а не с някаква друга претенция.

* * *

Това са трите големи неуспеха на Реформаторския блок, които го изхвърлиха от битката за златните медали и го пратиха на бараж за задържане в Лигата. И все пак има смисъл на предстоящите избори да се гласува за Реформаторския блок. Защото, колкото и спънки да среща по пътя си, тази коалиция действително представлява най-смелия опит за разчупване на политическото статукво и полагане на ново начало. И ще бъде тъжно да не получи шанс да го направи.