shareit

Тодоров ден е. Лятото идва

| от |

Невена Гачева

На ръба на времето – Тодоровден е първия празник по време на велики пости. Едновременно с преминаването към въздържание се прекрачва и границата между годишните сезони, обръщаме се към ново начало, към промяната. На този ден св. Тодор облича девет кожуха, яхва белия си кон и отива при Бога да го моли да изпрати лятото. Като го стига, забожда копието си в земята, връзва на него коня и влиза при Господа. А когато тръгва да се връща, изтегля копието от земята, а от мястото му започва да излиза топла пара. Така, Свети Тодор носи лятото зад гърба си. Сякаш зад него остават и трудните дни.

kon
С Тодоровден завършва седмичния цикъл, когато се смята че е бил и най-големият жизнен спад. През цялата черна Тодорова седмица хората са се вглъбявали в себе си, търсейки готовността всеки сам да преодолее и да осмисли забраните, да излезе подготвен за дните, които предстоят. Заедно със зимата е минало и първото изпитание. Вече може да се погледне към неделята, към лятото, към Възкресението – да се празнува. Да се избере най-бързият кон – онзи, който прилича на коня на светията. Да започнат надбягванията. Да се гордее стопанинът му с коня, да го окичи с венци и цветя. Да се омесят хлябовете. Да се раздадат за здраве и плодовитост. На Тодоровден, човек вече може да се обърне към другите, да се включи в общото веселие. На празника сякаш се споделя и кой как се е справил с изпитанията на тази трудна седмица, а смелостта и силата на ездачите, прогонвайки и последните остатъци от зимните тегоби. На много места се вярва, че светецът излиза от гробището на празника си като страшен ездач на бял кон (белият кон е символ на допира с царството на сенките), обикаля селището и удря с тоягата всеки, който е нарушил забраните – изобщо образът на този светец е твърде страховит. Свети Тодор стои на границата на времето, преди и след хаоса, свързва пространствата – на зимата и лятото, на необитаемата къща и родния дом – свързва световете, нашия и този на душите, на подземната вода и произлязлата от нея суша и плодородие.

Конят. Почитан в българските земи от преди Христа. Той е градивен символ на тракийските божества. Оброчните релефи с т. нар. Тракийски конник или Херос са разпространени в изобилие из българските земи. Върху прабългарски средновековни паметници, слънчевият знак се съчетава с изображението на кон и дава основание за интерпретация на коня като слънчев символ. Тази връзка по-късно се отразява като паралел със земния символ на слънцето – огъня. Конят е огън. Огнището заедно с роля на коня се превръща с причина за символиката в българския бит, подставките за огнища се превръщат в – „кончета“. Не напразно народът ни почита коня заради неговата вярност и преданост. Животното има свръхсилата да бъде недосегаемо за зли духове, самовили, караконджули. Човек на кон може да се спаси от тях. Също така и много по-отрано ще бъде предупреден, защото животното предусеща отдалече присъствието на лошия дух, застава на едно място, предупреждава стопанина си за приближаващата опасност, рие с копита на едно място и отказва да тръгне.

Тодоров ден е. Възкресението, което носи конят. На 2 март (или на 17 февруари) 306 г. християнската църква е приобщила към небесното царство още един светец, чиято памет се почита до днес.

 
 
Коментарите са изключени за Тодоров ден е. Лятото идва