Техниката е голяма работа

Димитрина Бояджиева

Влизай, влизай, момче. Е, гледай ти работа! Казваш, Илийчо те изпраща. Разбрах, иска дебелата фланела, две петалки от луканката и малко пари. Сядай де, сядай, ний тъкмо обядваме. Станке, момчето идва откъм Илийчова страна. Вярно ами, я сипи още в една чиния от манджата. Тъййй, значи с Илийчо сте заедно в курса по компютрите. Хубаво, щото да ти кажа, туй, техниката, е голяма работа. Още като ми каза Илийчо за курса, му викам: гледай, струвай, техниката да овладейш, компютърен специалист да стане, де. Станке, ти недей да подкашляш и да махаш с ръка, демек все тая, ами донеси нещо за пиене, да се чукнем с момчето. Пък ти вземай, момче. Хапни си. Ааа, няма не ща. Не вярвам туй време още агнешко със спанак да си ял. Как, казваш, ти е името? Аха, Трифон. Та ти казвам, Трифончо, туй, техниката, е голяма работа. Тя баба ти Станка знай, нали като войник бях телефонист, като се уволних, ало и на сън виках. Колко пъти съм я стряскал с туй „ало”, пък тя сънена, кажи бе, Стефане. Търкам очи аз, докато се оборавя и, като разбера, че войниклъкът е сън, от радост сграбчвам баба ти Станка и няма какво да ти разправям. Резултатът е налице – бащата на Илийчо, де. Какво викаш, Станке? Няма я фанелата ли? Търси, търси. Ха наздраве.

Та появи се баща му на Илийчо на белия свят, ама още ненавършил годинка и светът почерня. Пламна войната. Мобилизираха ме и хайде в свързочната рота телефонист. Бам, бам… все напред, щото българският войник назад не знай. Хубаво, ама при едно нападение свръзката прекъсната. Ами сега? Отчая се командирът. Дожаля ми за човека, затуй се престраших: Разрешете!, козерувам аз, наредете за двама помощници и тръгвам. Чакай бе, боец, вика командирът, как тъй, снарядите хвърчат! Нека хвърчат, козерувам отново аз, пък като изпълня задачата, искам десет дни отпуск. Дадено, вика командирът, само ми дай свръзка, от мен отпуската.

Тръгнахме с момчетата. По жицата, по жицата, все по жицата. Нищо. Вървим, вървим, с километри. Пак нищо. Пък снегът навява. Момчетата викат да се връщаме. Как тъй ще се връщаме, крещя аз във виелицата, продължавай! Минаваме веднъж и още веднъж – нищо. По едно време хващам аз жицата. Викам си: Стефане, дръж се. Мамка му и германец, като отрязал жицата и пак я съединил, ама краищата подвити, ей тъй. Трифончо, тука гледай, допрял ги изолир с изолир и пак ги омотал отгоре. Демек – няма нищо. Няма ама… Съединявам аз жицата, Трифончо, снемам телефона от гърба и въртя: ало, дайте ми командира. Стефане ти ли си? – не вярва на ушите си командирът. Аз съм. За отпуската важи ли? Важи бе, Стефане, как да не важи. А за помощниците? И за тях. Какво има, Станке? А, намерила си фланелата. Остави сега таз фланела. То момчето не е тръгнало да си ходи. Наздраве, Трифончо.

Та ти казвам, Трифончо, даде човекът. Връщам се аз вкъщи, какво да видя. Баба ти Станка реве, лапито, баща му на Илийчо де, и то реве. Прасето квичи, ушите им ще изяде. Гладни. Бреее, че като взех гъдулката – и на талигата. Де сватба, де кръщене, де по гробища, напълних талигата и прасетата млъкнаха. Пък вечерта… „Абре, либе, първо либе, къде ходиш, що не дойдеш…”, че аз да ти кажа. Тъй ли беше ма, Станке? Какво, люх, Стефане, с оназ си работа приказки приказваш. Ти не я гледай сега баба си станка, тогаз беше млада. Като я пипнеш, сякаш копринен чорап държиш в ръцете си. Ха наздраве!

Хубаво беше Трифончо, ама броените дни бързо свършват. Връщам се аз на фронта – тук рота, там рота, няма рота. Питам един войник, къдей втора рота? Пък той, каква втора рота? Как каква? Нашата рота. Ама ти не знаеш ли, няма вече втора рота. Избиха ги до един. Не думай бе! Брех, брех, брех. Та те питам аз тебе, Трифончо, ако не беше техниката, къде щеше да е сега дядо ти Стефан? Недей да вдигаш рамене, ами кажи в черната земя и туй то. Ни края на войната щях да видя, ни баща му на Илийчо, ни баба ти Станка. Тя Станка на унгарски велосипед щеше да се вози, ама не би. Много грабиха всички от Унгария. То и ний грабихме, ама по-малко. Кой огърлица, кой радио, кой кожено палто, пък аз – велосипед. Ама велосипед да ти види окото – писан, с по едно байраче от двете страни на кормилото. Много му се радвах. По цял ден си го лъсках. Ама като не е писано, Илийчо. Ха да не псувам сега и стопанка му. Спряхме в едно унгарско село на бивак. Припичаме се ний на слънцето и чакаме да дадат заповед за тръгване, пък на мен очите ми все във велосипеда. Че като се лепна една братушка, хароший велосипед, вика, красивий! Прадаьош? И вади една буца пари. Унгарски ли, български ли, руски ли, не питам. Само викам: неее, и правя с пръста тъй, демек от „нето” ако не разбира, по махането на пръста да му стане ясно. А той продължава да ми навира буцата с пари. Пък аз, не ми е за продан, братушка. Не го давам. Ще го нося в България. И освен пръста започнах да клатя и главата, да подсиля „нето”. Хубаво, ама нашето „не”, било тяхното „да”. Пък аз откъде да знам. Хвана се отново за кормилото братушката и пак ми подава парите. Работата се влоши. Добре, че взводният се притече на помощ. Де на руски, де на български, обясни на братушката. Клюмна му главата на братушката. Прибра той парите и вика: Товарищ, давай вокруг. Взводният пак превежда. Щом е за едно завойче, викам, може. Кешки да не бях се съгласявал. Хепна се братушката и все около нас кара. Един път, още един път и все се смее. На третия път като мина, вдигна средния пръст и вика: Денги не хочиш, вот тебя!, и подкара в права линия по шосето. Как да не псуваш сега и стопанка му. Иди го гони.

Не ми било писано за колелото, Трифончо, ама ти казввам, туй, техниката, е голяма работа. Станке, дай фланелата. А тъй, и наденичка си приготвила. Чакай да видим сега какво има в портфейла.