Свят на луди
Диагнозите на някои видове психични заболявания се срещат по-често от всякога – психиатрите ли измислиха тези проблеми, или просто по-често ги признават?
Изследване на проф. Джозеф Пиер – психиатър, преподавател в Калифорнийския университет хвърли светлина и предизвика широка дискусия по проблема.
„Когато психиатър се срещне с някого по време на парти и разкрие с какво си изкарва хляба, две реакции са типични: „По-добре е да внимавам какво казвам пред Вас“, след което комуникацията спира, или …: „Мога да говоря с часове с Вас“, последвано от оплаквания и всевъзможни въпроси за диагнози, обикновено за един или друг член на семейството, колега или просто познат. Изглежда хората са склонни бързо да се възползват от вниманието на психиатъра когато е наблизо и да се разкрият пред него, но същевременно проявяват крайно нежелание сами да го потърсят за помощ.
И това е разбираемо. Въпреки че повечето от нас жадуват за подкрепа, разбиране и човешко отношение, ние същевременно се притесняваме, че разкривайки истинската си същност ще бъдем съдени, критикувани или отхвърлени по някакъв начин. Дори още по-лошо – позовавайки се на митове отпреди столетие човек мисли, че чрез разбулване на вътрешния свят може да бъде дамгосан като луд, заключен в санаториум, упоен или потавен в усмирителна риза. Разбира се подобни страхове не идват сами, а са придружени с някаква вътрешна специфика, слабости и житейски борби, които ни предпазват от непостижимото перфектно психическо здраве.
Всъщност това е едно от най-големите предизвикателства пред психиатрията днес. Голяма част от населението – може би дори по-голямата, би могла да се възползва от някаква форма на подобни здравни грижи, но твърде много хората се страхуват, че съвременната психиатрия има мисията да разболее нормалните индивиди с помощта на антиутопичен план, захранван от алчността на фармацевтичната промишленост с една единствена цел – цялото население да бъде поставено на замъгляващи съзнанието лекарства.
Разисквания около психиатричното преувеличаване на проблемите са отново на преден план от началото на миналата година, когато в САЩ е публикувано най-новото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства, т.нар. „библия на психиатрията „. Обхватът на психиатрията е значително разширен през миналия век. Ако преди столетие професия е била почти изключително фокусирана върху хоспитализираните и изведени от обществото пациенти, сега психиатричната практика включва отделяне на внимание в кабинетите на пациенти с всевъзможни лични безпокойства. Психотерапията, като се започне с идването на психоанализата на Зигмунд Фройд в началото на 20-ти век, се втурна напред с летящ старт. Възможността за лечение чрез разговор в сеанси на по-леки форми на психопатологията като тревожност и така наречените адаптационни разстройства свързани с житейски стрес-фактори, имаха дълбок ефект върху психиатрията в развитите страни. В съвременната епоха, психотерапията се е отклонила доста от традиционната психоанализа в полза на по-практични и по-краткосрочните терапии: психодинамичната терапия, целенасочената когнитивна терапия и др. Тези рационализирани психотерапевтични техники са разширили обхвата на потенциалните пациенти за психиатрично лечение, като същевременно са раздули кръга на професионалистите, които могат да извършват терапия, за да бъдат включени не само психиатри, но и семейни лекари, психолози, социални работници, брачни и семейни консултанти.
По подобен начин, по-нови лекарства, с по-малко странични ефекти все повече се прилагат върху хора с не толкова ясно изразени психиатрични проблеми. Такива лекарства могат да бъдат предписани от личния лекар, а в някои държави – от психолог или даже работеща медицинска сестра. Опасността на тази тенденция се свежда до това, че ще бъде много лесно да се достигне до свръхпредписване на психиатрични лекарства, както вече се е случило със стимуланти като метилфенидат (Ritalin) при дефицит на вниманието и хиперактивност (вижте тук). Тази загриженост си заслужава да бъде доразвита, предвид неясната ефективност на някои лекарства прилагани при пациенти, които не отговарят напълно на критериите за прилагането им. Така например, от 2008 г., проучване от психолога Ървинг Кирш от Харвард е установило, че за по-леки форми на депресия, предписаните антидепресанти нямат по-добър ефект от плацебо таблетките. По аналогичен начин, скорошно изследване показва, че децата изложени на риск от развиване на психоза, която все още не е диагностицирана, е по-добре да се възползват от благотворния ефект на рибеното масло или психотерапия, отколкото от антипсихотичните лекарства.
Погледнато през призмата на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства в САЩ, лесно се забелязва как проникналите дълбоко в населението вездесъщи пипала на психиатрията се тълкуват като доказателство, че все повече и повече хора са психично болни. Скорошни епидемиологични проучвания, базирани на критерии на Наръчника предполагат, че половината или повече от населението на САЩ ще се окажат напрага за психично разстройство в някакъв момент от живота си. За много хора, идеята, че може би е нормално да има психично заболяване в най-добрия случай звучи глупаво, а в най-лошия и конспиративно-стряскащо. И все пак разширяването обхвата на психиатрията е вследствие на вярването – от страна както на консумиращите тези услуги, така и на предлагащите ги – че психиатрията може да помогне във все по-голям кръг от проблеми.
Много форми на психични заболявания, като шизофрения или напреднала деменция, са толкова тежки и отклоняващи се от нормалността, че въпросът дали представляват заболяване рядко се обсъжда. Други синдроми като генерализираното тревожно разстройство, може би по-скоро наподобяват нормалната тревога. Пациентите може дори да се оплакват от изолирани симптоми като безсъние или изтощение, които възникват при липсата на каквото и да било заболяване. По този начин психичните проблеми се разпростират върху симптоми, които всъщност могат и да са нормални, но все пак са отклонение от оптималната ежедневна физиология.
Така обаче неизбежно се достига и до сиви области, където наличието или отсъствието на разстройство трябва да се реши въз основа на преценка, разговори, проведени от опитни клиницисти. В психиатрията, тези разговори обикновено зависят от това дали оплакванията на пациентите са свързани със значими отклонения и влошени функции. За разлика от нормалната клинична патология, при която заболяването често се диагностицира на базата на физиологични нарушения или дори опасност за живота, установяването на психичните страдания и нарушаването на социалното функциониране, свързани с психични заболявания може да бъде доста субективно. Дори хората с по-леки страдания от спектъра на менталните нарушения могат да изпитват значителни страдания и увреждания. Например човек с лека депресия може и да не бъде на ръба на самоубийството, но да води трудна борба с работата и ежедневието си поради тревожност и лоша концентрация .
Ако можем да приемем, че е напълно нормално да се разболеем, не само с бързопротичащи симптоми като кашлица и простуда, но и с хронични заболявания като далекогледство, високо кръвно налягане или диабет, защо не успяваме да приемем, че също така е нормално да бъдем психично болни в различни етапи в живота ни?
Отговорът изглежда е, че психиатричните разстройства носят в много по-голяма степен на стигмата на обречеността в сравнение с останалите болестни състояния. Хората се притесняват, че психиатрите смятат всеки за луд, защото те самите правят грешката да сравняват всяка форма на психично заболяване с лудост. Това е все едно да се сравнява елементарната кашлица с туберкулозата или рака на белия дроб. За да реши този проблем, психиатрията трябва да поддържа в непрекъснато действие модела на психичното здраве, вместо да поставя изключителен акцент върху умствените разстройства.
Фармакотерапия вероятно ще се увеличава в бъдеще, тъй като се разработват по-безопасни лекарства. На свой ред третирането на не-толкова болните пациенти проправя пътя на т.нар. „козметична“ лекарствена намеса. Осигуреността и достъпа до лекарства, които подобряват мозъчната функция или ни карат да се чувстваме по-добре ще бъде водена от потребителското търсене. Легалната употребата на вещества, които подобряват настроението ни вече е почти повсеместна. Приемаме риталин, модафинил, или просто кофеин с ежедневната чаша кафе, който ни помага да се съсредоточи и, останем будни или и да спазим крайните срокове по някоя задача, за да стигнем до диазепама, алкохола или марихуаната за отпускане в края на работния ден. Ако беше създаден някакъв анаболен стероид за мозъка, хапче, което може да увеличи коефициента ни за интелигентност с минимум странични ефекти, ще поставяме ли под въпрос желанието на обществото да се възползва от него? „Козметичната” психиатрията е много реална перспектива за бъдещето, с безброй морални и етични последствия разбира се.
Стоян Мавродиев
