Свещената земя на Русия
За да проумеем Кримската криза се нуждаем от еволюционна теория на национална чест. Тя е ирационална и смъртоносна – но работи.
Когато Русия анексира Крим през март, американските политици бяха обзети от изненада. А не трябваше. Както казва политическият теоретик Джон Миърсхаймър пред New York Times „поведението на г-н Путин е мотивиранo от същите геополитически съображения, които влияят на всички велики сили, включително и на Съединените щати.“
Миърсхаймър е един от водещите демонстратори на краен реализъм с теорията си, че международната политика винаги е била, а и вероятно ще остане „безмилостен и опасен бизнес“. При липсата на световно правителство, което да може да защити слабите от силните, всички държави се стремят към толкова повече власт, колкото е възможно: няма по-добър начин да се гарантира собственото оцеляване. Така казва един офанзивен реалист.
Има разбира се и други идеи на полето на теорията на международните отношения (с което може да се обясни цялостното объркването от последните действия на Русия). Либералните теории, например, са склонни да омаловажат търсенето на стратегическо предимство, като се фокусират вместо това върху такива вътрешни характеристики на държавите като тяхната форма на управление. Но колкото и странно да изглежда, тези различия не са толкова видими на международната сцена. Демокрациите и диктатурите изглежда по еднакъв начин ревниво бранят властта си.
Ето че крайният реализъм се радва на по-голяма емпирична подкрепа от други теории за международните отношения. В същото време става ясно, че много повече е заложено на карта в международната политика, отколкото елементарно геополитическо смятане. Едно от ограниченията, общи за повечето реалистични теории е предположението им, че държавите действат като напълно рационални субекти, студено изчислявайки курса на действие, който ще генерира най-голямо материално предимство. Всъщност държавната политика често се влияе от на пръв поглед ирационални съображения. Нито един напълно рационален максимизатор на полезността не би приел нещо като „национална чест“ насериозно, но въпреки това – държавите често го правят.
Една инжекция от еволюционното мислене би могла да обясни защо.
Представете си пастир на добитък – традиционен казахски номад или американски говедар на западната граница, който живее в бездържавно, анархистично общество. Неговото богатство е движимо и следователно – уязвимо на кражби. Тъй като няма полиция и съдилища, той трябва да разчита на собствените си усилия, за да се защити, както и държавите трябва да разчитат на себе си, за да си гарантират суверенитета и оцеляването. В такава ситуация, една от стратегиите е да се поддържа репутация на изключителна твърдост: „Ако се забъркаш с мен, ще съжаляваш.“ Потенциалните пакостници са респектирани, защото знаят, че собственикът ще използва всички средства, за да ги накаже за всяко прегрешение.
От реалистичната гледна точка на Миърсхаймър обаче, подобно наказание изглежда ирационално. То не носи някаква непосредствена печалба, а води до значителни разходи. Ако някой го прави сам, съществува риск от нараняване или смърт. Ако пък възлага тази работа на други, на тях трябва да се плати. Но въпреки тези съображения, стратегията на наказанието се оказва печеливша в дългосрочен план. Пастири, които не поддържат такава репутация стават „мъже без чест“. В крайна сметка те губят всичките си стада и умират (и в действителност, тази вероятност подклажда истинския еволюционен процес, въпреки че конкретната адаптация е по-вероятно да бъде културен, а не генетичен процес). „Чест“ означава, че решителността да се накаже крадеца е надеждна. Не е възможно да бъде разубеден от опасността, а не може и да бъде купен. Ако се поддаде на което и да е от изкушенията, пастирът губи доверието, а заедно с него, способността да възпре крадците.
Проблемът е, че пакостниците също трябва да култивират своята репутация на неотстъпчиви крадци: трябва да сплашат пастирите и да избегнат наказание. Така че в крайна сметка се оказваме в съвместна еволюционна надпревара във въоръжаването, в която всеки става все по-неотстъпчив. Крайният резултат е една спирала на насилие, в която всички страни се въртят с висок риск от унищожаване. Една очевидно разумна стратегия води в краткосрочен план до самоубийствено безумие. Това е трудно да се разбере през рационалните рамки на офанзивния реализъм. От еволюционна гледна точка, изглежда неизбежно.
Когато искат да разследват конфликт, теоретиците на игрите често се връщат към превърналата се в класика игра „ястреб – гълъб“. „Гълъбите“ са лица, които никога не се бият. Ако ги нападнат – бягат. „Ястребите“ от друга страна, са винаги готови за насилие и ще атакуват всеки, който има нещо, което те искат. В страна, населена от кротки гълъби, стратегията на ястреба се представя много добре. Но колкото по-многобройни стават ястребите за сметка на гълъбите, те прекарват повече и повече време в двубои и избиване едни други.
Има обаче една възможност за проста промяна на стратегията на ястреб, който е на по-високо ниво от други ястреби и от гълъбите: да се прави на „буржоа“. Първо, декларирате някакъв ресурс – стадо, парче обработваема земя – като частна собственост. След това сигнализирате, че сте готов да го защитавате, без значение от средствата. Отново подчертаваме – това не е рационално в тесния смисъл на думата. Трябва да сте готови конфликтът да ескалира до точка, в която животът ви е в опасност, въпреки че животът ви струва несравнимо повече, отколкото спорния имот. Но в еволюционен смисъл, стратегията е победоносна. Докато ястребите надценяват възможностите си и стигат до самоубийствени конфликти, буржоазията постоянно разделят плячката помежду си, борейки се само да защитят имуществото си от ястреби. В дългосрочен план, буржоазията винаги замества обикновените ястреби.
Какво означава това за привидната ирационалността на държавите?
Обикновено те се борят за територия. Замята поддържа население, което осигурява държавата с данъци и войници. Тя може също така да има стратегическа стойност ако позволява на държавата да демонстрира власт чрез ключово местоположение. И разбира се – държавите по същество са териториални единици: без земя, те са нищо.
Държавите често се държат по опортюнистичен начин, завземат земи когато могат и ги връщат, когато цената за владеенето им стане прекалено висока. През 1732 Русия връща голяма част от персийската територия, която Петър Велики завладява предното десетилетие. В замяна на това персите влезли в съюз с руснаците срещу Османската империя. Този вид поведение е добре обяснимо от реалистична точка. Въпреки това, повечето държави, някогашни и съвременни, също поставят някоя територия в специална категория, която не подлежи на рационално геополитическа смятане. Тази земя е „свещена“. Тя трябва да се задържи на всяка цена.
Тук откриваме очевидна проява на бържоазната стратегия в играта „ястреб – гълъб”. Държавите и хората, които са готови да ескалират конфликта колкото е необходимо за защита на своите свещени земи са по-склонни да се задържат дълго на международната арена. Тези, които третират основната си територия по рационален начин – защитавайки я в съответствие със стратегическите цели и указания, като например няколко германски племена, правили го многократно по време на миграционния период – ще бъдат заличени. В резултат на това ние наблюдаваме съвместно еволюиране на геополитиката и това, което антропологът Скот Атран е дефинирал като „свещени ценности“. Геополитическите активи придобиват аура на святост.
Можем да проследим тази коеволюция с конкретни исторически примери. Кримският град Севастопол е домът на руския Черноморски флот. Първоначално това пристанище е просто удобна военноморска база, която да позволи на Русия да демонстрира мощ региона. Поради тази геополитическа стойност, градът изиграва ключова роля по време на Кримската война от 1853-1856 г., когато Русия воюва срещу Великобритания и Франция за правото да разшири дейността си в затъващата Османска империя. Тази първа „героичната отбрана“ на Севастопол е оставила значителна отпечатък върху колективната психика в Русия; не по-малко важна е и ранната творба на Лев Толтой „Севастополски разкази” от 1855г.
Втората „героична отбрана“ на пристанището идва през 1941-42, по време на войната срещу нацистка Германия. Обсадата на Севастопол е поставена в съзнанието на рунаците на малко по-заден план отколкото обсадата на Ленинград. Но нещата се променят. В разгара на настоящия конфликт, Русия определя Севастопол като град с национално значение, статут, какъвто имат само Москва и Санкт Петербург. Така че Севастопол се втъкава все по-плътно в националната митология на Русия.
Ако Крим е нещо толкова ценно, защо Русия тогава някога го подари?
Простият отговор е, че не е имала такова намерение. През 1954 г. съветският лидер Никита Хрушчов го прехвърля към Украйна като подчертано символичен жест. Украйна тогава е съветско имперско притежание, така че на пръв поглед това изглежда като безполезна договореност. С разпадането на Съветският съюз през 1991 г., самата Русия започна фрагментиране. Чечения де факто постигна независимост. По един по-мирен начин, Татарстан придоби по-голяма автономия. Говореше се за отцепване на Далечния изток. Крим, накратко, не беше приоритет.
Тези периоди на разпадане обикновено завършват по един от два възможни начина. Русия се обединява. През 1990-те и 2000 г., тя постепенно се освободи от своя прозападен либерален елит, почти се преполови БВП, получиха се крайни различия в икономическото сътояние на хората и Русия загуби своя статус на Велика ила. С либералите в немилост, един нов националистически кадър използва момента. Под ръководството на Владимир Путин Русия започна да си възстанови загубените земи, като се започне през 1999 г. с възвръщането на Чечения. За да стигнем сега до тук.
Политиците и широката общественост, имат склонност да надценяват ролята на определена личност в историята. Предполага се, че това е причината при анексирането на Крим, голяма част от дебата в американския печат да се завърти около личните мотиви на Путин. В действителност обаче, отделните държавници имат ограничена способност да повлияят международните отношения, които се движат основно от геополитически и социокултурните сили. Путин е важен играч без съмнение, но само толкова, доколкото той отразява ценностите и целите на подкрепящите го групи в Русия: обкръжението му, по-широката елитарна коалиция, която му пази гърба, и не на последно място – общата маса.
Всички партии, представени в Думата стоят твърдо зад Путин. При гласуването в парламента, 445 гласа бяха за анексирането, а само един гласува против. Не беше изненада, че партията му – Единна Русия, го поддържа. Но другите три партии, Справедлива Русия, либерал-демократите и дори комунистите също застанаха твърдо зад него. Това е малко по-необичайно.
Още по-важното е, че населението като цяло, до голяма степен подкрепя Путин по този въпрос. В голямо социологическо проучване, при което са анкетирани почти 50 хиляди руснаци, повече от 90 на сто казват, че искат Крим да стане част от Русия. Само 5 на сто са против. Политиката на Путин за „обединение с Крим “ е изключително популярна. Рейтингът му скочи от 60% до 76%. Социолози като Александър Ослон от Фондация „Обществено мнение”, и Олга Крищановская, която изучава руския елит, казват, че никога до този момент в Русия не са наблюдавали такава степен на единност по някоя тема.
Канцлерът на Германия – Ангела Меркел каза, че Путин „живее в друг свят“.
Права е. Светът на Путин е руското културно пространство, което е доста по-различно от това на Западна Европа, в която Меркел работи. „Путин направи това, за което копнееха нашите сърца“, казва Кримски пенсионер пред Reuters. „Нещата най-после идват на мястото си след всичките тези години. За мен, за моето семейство не може да има по-голяма радост, за нас това е свещена замя.“
Какво, или кой дава на една нация нейните свещени ценности? Тук стана въпрос за тяхната „еволюция“, все едно че тези ценности са продукт на изцяло сляп процес, почти като биологичната адаптация. Но моментно озарение би могло да ни подскаже, че всъщност те се появяват в резултат на политически дискусии в рамките на всяка нация. Естествено е да се запитаме дали мощни интереси не могат да направляват тези дискусии към определена желана цел. Ако могат, не са ли всъщност тези така наречени „свещени“ ценности измислица на манипулативния елит ?
В известен смисъл, това е точно така. И все пак този процес като цяло продължава да бъде въпрос на сляпа еволюция, в която нито една страна не може да бъде сигурна за изхода. Става въпрос за дългосрочни процеси, включващи много поколения. В краткосрочен план е вярно, че управляващите елити имат склонността да раздухват пламъка на национализма, който може да да се разтлее от редица външни събития. Но това все пак зависи от съществуването на определени ключови нагласи, които са се развивали в продължение на много години. Това означава, че не винаги елитът манипулира мнозинството от населението; популярните нагласи също ограничават избора и действията на елита. А това води до извода: държави, в които елитът и широките маси споделят едни и същи фундаментални стойности, ще бъдат много по-ефективни на международната сцена, когато се придържат към курса си без колебание.
Ако се съди по социологическите проучвания, Путин и народът му са на едно мнение за Крим.
Изглежда че само една война с използване на всички средства, дори рискувайки използването на ядрени оръжия, може да принуди Русия да пусне полуострова от хватката. Дори и най-тежките икономически санкции няма да свършат работа: по своя характер, свещените ценности са над материалните съображения, което е причина, подобни конфликти да са трудно разрешими по този начин. Спомнете си за Ерусалим: хълмът на храмовете е свещен както за евреите, така и за мюсюлманите и никой не е готов да се откаже от него. За щастие, Кримският случай е различен. Крим не е свещен за Америка или за Западна Европа. Едва ли е такъв и за украинците .
Има и по-мащабни приложения на тази еволюционна теория за международните отношения. Политолозите-реалисти като Миърсхаймър със сигурност са прави, че САЩ трябва да признае естествените геополитически страхове на другите народи. Но ние също трябва да отидем извън рамките на реализъм. Държавите не се ръководят единствено от твърдите геополитически факти: поддават се и на не толкова материални съображения като национална чест и свещени ценности. Понякога те се борят. Понякога отстъпват. Но ако трябва да избираме мъдро битките си, то е добре да разберем добре основанията за тези решения.
Peter Turchin – професор по екология и еволюция в Университета в Кънектикът, научен сътрудник по антропология в университета в Оксфорд и заместник-председател на Еволюционния институт.
