Стратфор: Геополитическите амбиции на Турция

Автори на материала, публикуван в сайта на аналитичната агенция Стратфор, са Робърт Д. Каплан и Рева Бала

В момент, когато Европа и други части на света са управлявани от посредствени хора, които ще бъдат забравени, министър-председателят на Турция Реджеп Ердоган в продължение на едно десетилетие кипи от амбиция.

Може би единственият лидер на голяма държава, който създава толкова динамично поле около себе си, е руският президент Владимир Путин, с когото Западът също няма особено добро отношение.

Ердоган и Путин са амбициозни, защото са мъже, които дръзко се захващат с геополитиката. Путин знае, че всеки отговорен руски лидер трябва да гарантира Русия да има буферни зони в Източна Европа и Кавказ: Ердоган знае, че Турция трябва да се превърне в истинска сила в Близкия Изток, за да му даде лост за Европа. Проблемът на Ердоган е, че местоположението на Турция между Изтока и Запада има много уязвими места, но и ползи. Това понякога кара Ердоган да мами. За неговата невъздържаност обаче има историческа и географска логика.

Историята започва след Първата световна война.

Тъй като Османска империя е на страната на губещите в тази война (заедно с Германия, Австро-Унгария и България), победителите съюзници съгласно Севърския договор от 1920 г. разделят Турция и нейните земи, като дават територии и зони на влияние на Гърция, Армения, Италия, Великобритания и Франция. Реакцията на Турция на това унижение е кемализмът, философията на Кемал Ататюрк. Ататюрк, чиято фамилия означава „Баща на турците“, е единственият османски генерал, който не е побеждаван. Той повежда военен преврат срещу новите окупационни сили и така създава суверенна турска държава в земите на Анадола. Кемализмът доброволно се отказва от неанадолските части на Османската империя, но настоява за етническа турска държава в рамките на самата Анадола. Изчезва наименованието „кюрди“, например, които по-късно ще бъдат извести като „планински турци“. Всъщност изчезва цялата мултикултурна структура на Османската империя.

Кемализмът не само отхвърля малцинствата, отхвърля арабската писменост на турския език. Ататюрк рискува да създаде огромна неграмотност като дава на турския език латинска азбука. Той унищожава мюсюлманските религиозни съдилища и не одобрява жените да носят забрадка, а мъжете фес. Ататюрк превръща турците в европейци, без да му мисли много дали европейците ще ги приемат като такива. Всичко това е с цел да преориентира Турция от покойната Османска империя в Близкия Изток към Европа.

Кемализмът е призив за оръжие: той е войнствена турска реакция на Севърския договор, също както неоцаризмът на Путин е авторитарната реакция на анархията при Борис Елцин през 90-те години в Русия. В продължение на десетилетия почитта към Ататюрк в Турция преминава отвъд култа към личността: той е по-скоро като строг, доброжелателен и защитаващ полубог, чийто портрет присъства на всички публични места.

Проблемът е, че визията на Ататюрк за ориентиране на Турция толкова решително към Запада се сблъсква с географското положение на страната, което се разпростира между Изтока и Запада. Започва нагаждане. Стартът е при Тургут Йозал, религиозен турчин със суфийска ориентация, който е избран за премиер през 1983 година.

Благодарение на политическите си умения Йозал постепенно изтръгва контрола над вътрешната и външната политика от вярната на кемализма армия. Йозал говори за една Турция, чието влияние се простира от Егейско море до Великата китайска стена. В мислите на Йозал Турция не трябва да избира между Изтока и Запада. Тя е географски облагодетелствана и от двата свята. Йозал връща в Турция публичното уважение към исляма, дори когато подкрепя американския президент Роналд Рейгън през последните етапи на Студената война. Благодарение на проамериканската си ориентация и ловкото боравене със създаденото от Ататюрк, Йозал успява да се отърве от това да бъде възприеман като твърде краен ислямист.

Йозал използва културния език на исляма, за да отвори вратата към приемането на кюрдите. Отчуждението на Турция от Европа след военния преврат през 1980 г. позволява на Йозал да създаде икономически връзки на изток. Той постепенно дава власт на религиозните мюсюлмани от вътрешната част на Анадола. Две десетилетия преди Ердоган, ислямистът Йозал вижда Турция като лидер на съвременния ислям в целия мюсюлмански свят, загърбвайки предупреждението на Ататюрк, че панислямската политика ще изпие силата на Турция и ще изложи турците на лакомите чужди сили. Терминът неоосмански всъщност се използва за първи път през последните години от управлението на Йозал.

Тургут Йозал умира внезапно през 1993 г., откривайки едно безцелно десетилетие на турската политика, белязана от нарастване на корупцията и бездействие от страна на спящия светски елит на Турция. Сцената е подготвена за ислямските последователи на Ердоган да спечелят пълно мнозинство в парламента през 2002 г. Като се има предвид, че Йозал идва от дясноцентристката Отечествена партия, Ердоган се явява като привърженик на една по-явно ислямистка Партия на справедливостта и развитието, макар че самият Ердоган и част от неговите политически съветници имат по-умерени виждания през годините. Разбира се, има много промени в ислямската политическа мисъл и политика в Турция между Йозал и Ердоган, но едно е ясно: и Йозал, и Ердоган са като двата края на един период. Ердоган има визия, близка до тази на Йозал, но по-силно отдалечена от кемализма.

За разлика от Ататюрк, който е насочвал усилията си върху армията, Ердоган, подобно на Йозал, се съсредоточава върху меката сила на културните и икономически връзки, за да пресъздаде една доброжелателна и съвременна версия на Османската империя от Северна Африка до Иранското плато и Централна Азия. Според един от най-добрите ислямоведи на Запада Маршал Дж. С. Ходжсън от Университета в Чикаго ислямската вяра първоначално е религията на един търговец, който обединява последователите си от оазис в оазис, като позволява етичната търговия. В ислямската история автентичните религиозни връзки в Близкия Изток и света около Индийския океан са водили до пълноценни търговски връзки и политическо покровителство. Така в хода на времето Средновековието се свързва със съвременния свят.

Ердоган осъзнава, че плановете за умерената мюсюлманска власт на Турция над Близкия Изток е изпълнена с трудности. Не е ясно дали Турция има политическата и военната възможност да реализира подобна амбиция. Турция може и да дава всичко от себе си, за да засили търговията с източните си съседи, но не може да се доближи до големите търговски обеми с Европа, която сега е потънала в рецесия. Турция иска да има влияние в Кавказ и Централна Азия на базата на географската и езикова близост. Русия при Путин продължава да упражнява значително влияние върху държавите от Централна Азия. В Месопотамия влиянието на Турция не може да се сравнява с това на Иран. В Сирия Ердоган и неговият външен министър Ахмет Давутоглу погрешно си помислиха, че могат ефективно да създадат една умерена ислямистка сунитска опозиция, която да замени алевитския режим на президента Башар Асад. Макар че Ердоган получи одобрението в ислямския свят заради яростната му позиция срещу Израел, той научи, че това има своята цена: затопляне на отношенията между Израел и Гърция и гръцката част на Кипър.

Корените на проблема отчасти са в географията. Турция представлява бастион от планини и плата, тя не е мостът между Близкия Изток и Балканите. Турският език вече не използва арабската писменост, която би му дала повече културни лостове в Леванта. Но най-важното е, че Турция е измъчвана от собственото си кюрдско население, което усложнява начините за влияние върху съседните близкоизточни държави.

В югоизточната част на Турция демографски преобладават етническите кюрди, които граничат с големите кюрдски региони в Сирия, Ирак и Иран. Продължаващото разпадане на Сирия може да освободи кюрдите там, те от своя страна може да се присъединят към радикалните кюрди в Анадола и да подкопаят Турция. На практика разпадането на Ирак принуди Турция да следва политика на конструктивно ограничение в кюрдската северна част на Ирак, но това засяга опитите за влияние на Турция в останалата част на Ирак. По този начин се подкопават опитите за влияние на страната и в Иран. Турция иска да има влияние върху Близкия Изток, но проблемът е, че е твърде обвързана с него, за да се дистанцира от сложната ситуация в региона.

Ердоган осъзнава, че трябва отчасти да реши кюрдския въпрос у дома, за да получи по-голямо влияние в региона. Той дори изрече на глас арабската дума „вилает“, която се свързва с Османската империя. Тази дума означава полуавтономна провинция. Тази идея вероятно съдържа ключа към успокояването на местните кюрди, но може и да предизвика неговите съперници националисти в Турция. Това е голяма стъпка, целяща да неутрализира основите на кемализма. Като се има предвид обаче начинът, по който той вече обезсили турската армия, трябва да се внимава Ердоган да не бъде подценен. Неговата чиста амбиция е нещо, което трябва да се отбележи. Макар западните елити безрезултатно да презират Путин, Ердоган си взима бележка, когато двамата се срещнат. /БГНЕС