shareit

Странен, отиващ си свят

| от |

Автор: Лин Бейли за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Дейвид Стоукс за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Лин Бейли за животът в българското село през декември.

PB170022-500x375

Лин Бейли е от Съндърланд, североизточна Англия, и живее със съпруга и сина си в село близо до Бургас. Пет години след като си купуват къща в България, се установяват в страната за постоянно.

„Така правят нещата хората тук. Всеки, който отдели време да помогне, бе нахранен, напоен и отнесе част от месото вкъщи.” – Лин Бейли

Една петъчна вечер, седмица преди първата ни Коледа в България, получихме телефонно обаждане от българския ни приятел: „Ще колим прасето на свекъра ми утре сутрин.”

Преди да продължа с историята, нека ви разкажа малко повече за нашето българско село. То е голямо и, за разлика от повечето села в България, процъфтява. Има нови и стари, малки и големи къщи, с поне средно големи дворове; в повечето къщи има постоянно пребиваващи. Много от хората работят в близкия град, но има и такива, от по-старото поколение, които все още се придържат към обичаите. Повечето от съселяните ни отглеждат плодове и зеленчуци; някои си правят домашно вино и ракия, други отглеждат животни. Нормално е да видиш кокошки, магарета и крави да се разхождат по улицата. Всичко това е примесено с елементи от живота на XXI-ви век и, както изглежда, двете действителности си съжителстват доста добре.

PB170013-500x375

Селото на Лин през зимата

Ако имате прасе обикновено го отглеждате до декември и след това го колите, и консумирате месото през следващата година. Може да се каже, че повечето от тези прасета имат добър, макар и доста кратък живот. Отглеждани са в почти естествена среда, а не във фабрика, в която не виждат дневна светлина. Всеки декември прасето „се среща със създателя си”. Традиция е това да се отпразнува, като се поканят роднини и приятели, които да помагат.

Сега обратно към моята история. В уречения ден към 7:45 сутринта колите започнаха да пристигат пред къщата на съседа. Изчакахме 30 минути и отидохме в съседите.

Традиционна българска коледна питка: подарък от съседите на Лин за Коледата през 2008 г.

Традиционна българска коледна питка: подарък от съседите на Лин за Коледата през 2008 г.

Присъединих се към жените в топлата, уютна кухня. Масата бе покрита с мушама, а от печката излизаше достатъчно топлина да разтопи Атлантическия океан. Бъбрихме си, докато чакахме месото да пристигне, а когато това се случи, то бе толкова много!

Поставихме го в големи тави, поръсихме го със сол и подправки, и след това във фурната. Сервираха домашно вино и ракия, приятно охладени и много приятни на вкус. Подготвихме масата и я подредихме с туршия и зеленчуци, печено свинско, сърми с дроб, хляб, вино и ракия. Мъжете се присъединиха към нас и започна един дълъг обяд. Храната и питиетата бяха невероятни, както и компанията. След обяда ни беше казано: „Време е за почивка, елате отново в 16:00 часа за следващия етап”.

И, разбира се, в 16:00 часа всичко започна отново. Мъжете обработваха месото. Към нас се присъединиха и други роднини, които бяха свършили работа. Жените трябваше да нарежат сланината на малки парченца и да я напълнят в буркани. По-късно щяха да я използват за мас за готвене. Имаше толкова много и беше доста мазно. Сега разбирам защо всички жени имаха красиви, гладки ръце. Забравете за скъпите кремове, буркан със свинска мас върши чудеса!

Работата бе тежка, но да си част от нея бе странно удоволствие… или алкохолът ме караше да се чувствам така? Да, виното и ракията се бяха появили и отново отпивахме. Не много добра идея, когато работиш с остри ножове. Няма нужда да споменавам, че вече имах доста голяма лепенка на палеца.

Когато приключихме, трябваше да се върнем към храната. Хапнахме много вкусно и хранително свинско със зеле, подправено с червен пипер. Появи се още вино и след много наздравици, вече имах доста приповдигнато настроение. Тръгнахме си към 17:30 часа с две бутилки домашно вино, плик със свинско месо и обещание, че на другия ден ще ни донесат кокали за кучето.

На следващата сутрин обещанието бе изпълнено, което зарадва кучето. Така правят нещата хората тук. Всеки, който отдели време да помогне, бе нахранен, напоен и отнесе част от месото вкъщи.

Не мога да си представя какво биха казали службите по безопасност на храните във Великобритания за това. За нас бе едно напълно ново преживяване, което не бихме искали да изпуснем за нищо на света.

P.S. Още сме живи и не умряхме от салмонела или каквото и да е…

Странен, отиващ си свят!

Семейството на Лин

Семейството на Лин