Стикери за срам

Мария Касимова

Току що го направих пак. Залепих стикер с размерите на тетрадка върху предното стъкло на мазен, грамаден, лъскав автомобил, паркирал върху паркомясто за инвалид. На него пише „Надявам се никога да не ви се наложи НАИСТИНА да паркирате на място за инвалид!!!“

Защото ми писна. Няма никаква конкретна причина – не съм била свидетел на това как мутра измъква на сила клет човечец с бастун от колата му, за да го набие и да му вземе мястото за паркиране примерно. Обаче ми омръзна да си мълча, когато някакви наглеци се опитват не просто да минат върху капките, а да ме убеждават, че не вали. Те са много и са навсякъде. Дребни човечета, които са готови на всякакви далаверки и шмекерийки, стига да си уредят бързо нещицата.

В живота те са точно тези, дето най-умело си крият данъците, плащат рушвети на други дребни душици, женят се по сметка, крадат ток, вода и парно и много се гордеят от това, защото го смятат за „добро оцеляване“. В същото време са първи по всякакви църковни празници, гледат смирено със свещи в ръка, когато попът (също техен човек!) чете молитви, правят сватби и кръщенета за чудо и приказ и хвърлят по някой и друг лев и се прекръстват, когато минат покрай някой недъгав просяк.

Те са още и онези пълни със суеверия и страхове недообразовани човекоподобни, които правят бели магии и заравят по саксиите на хората някакви космати мускалчета с люти клетви, за да плашат. Когато в техния животец обаче се случи нещо трагично, още по изгрев слънце са в мазето на руската църква, за да пишат молби до нам кой си светец, а следобед вече са в някое мюсюлманско село в търсене на прочут ходжа, който да провери дали някой не ги е омагьосал.

Обаче нищо не може да ги спре да паркират с чиста и прозрачна съвест на синеещото се от сто метра паркомясто за инвалид!

За да оцеляваш ежедневно в страна, в която няма държава, трябва да си малко хулиганин. Знам го от опит, защото в живота си на отговорен гражданин тук случаите, в които моята държава ми е помогнала за нещо, се броят на пръстите на едната ми ръка. Всъщност се броят на един пръст от нея – средния.

Побеждавала съм в казуси, когато съм познавала точния човек, а не точния закон. Когато съм блъскала с моите собствени сили, без да разчитам на държавните механизми за защита на гражданите. Когато вместо във възпитан и спазващ правилата гражданин съм се превръщала в социална хулиганка, която се саморазправя с всякакви идиоти – от тия, дето си изхвърлят пепелниците от колите през прозорците, докато чакат на светофарите, през мърльовците, които не събират произведенията на кучетата си, докато ги разхождат из града, та до обръснатите новобогаташи, които озвучават с чалгите си живота ни.

Затова преди няколко дни просто си измислих онзи текст, обадих се в една рекламна агенция и си поръчах сто стикера. Искам да ги хване шубето, когато го прочетат. Да ги дострашее за собствения им живот така, както ги дострашава, когато са убедени, че някой им е направил магия. Искам да прекарат поне пет минути в чегъртане на стикера от стъклото и докато псуват наум, да си се представят куци, слепи, безръки, неподвижни. Искам следващия път, когато се засилят да си паркират ужасно скъпата кола или очукания таралясник, приличащ на душата им, на синьото място със силует на човек в количка, да видят себе си вместо него.

Сега си нося стикерите навсякъде с мен, в чантата. Когато видя паркирал на инвалидно място, проверявам дали на стъклото му има инвалидна карта. Ако няма, действам! Правя го все по-бързо и чевръсто. Страх ме е, разбира се. Знам си, че отнякъде може и да изскочи някой як пич и като нищо да ми завърти два шамара. Това обаче няма да ме спре. Защото стоте ми стикера вече са на път да свършат и се налага да поръчам нови – за двайсет и четири часа се сдобих с поне двеста последователя.

Така че не спирайте на местата на инвалидите! Все някой ден ще ви лепнем стикер на срама.