Сред болката ще го намериш
Константин Димитров
Болка. Грешки. Минало. Знаете ли колко много грешки съм допускала, колко много болка съм изритала? Питам се как стигнах до това положение? Как се озовах тук? Къде сгреших? Сгреших… сгреших още от самото начало. Никога няма да бъда като популярните момичета в гимназии – като Кристина Комнева, например, защото аз не живях като нея. Ще ви разкажа как протече моето детство и тинейджърски години: Учех, четях, бях вкъщи, сред природата, със семейството ми. По този начин протече. Не посещавах дискотеки, не бях сред компании, нямах много приятели. Точно затова аз няма да съм като Кристина Комнева. Аз ще съм като себе си. Себе си…
Името ми казва всичко. Казва каква ще бъде съдбата ми. Годините ми назад бяха много трудни. Почти невъобразими за човешкото съзнание да ги разбере. Страдах, много страдах. Страдах, защото бях отхвърлена. Нямах приятели. Съучениците ми ме мразеха и ми се подиграваха за всевъзможни неща. Загубих много. Станах по-силна, по-издържлива, по-себе си. Започнах да оценявам малките неща. Започнах да разбирам, че всъщност семейството ми е най-важно. Без тях не бих могла да се справя никога.
И днес, както тогава, в главата ми навлизат онези мисли. Да преследваш мечтата си. Ако трябва да се определя като някой герой, то това ще бъде самотният рейнджър. Такава съм и аз. С времето се научавах на това. Научавах се. И в един момент то вече е част от теб. Приел си го. Усещаш го. Боготвориш го. Защото без него не би стигнал никъде. Без него нямаше да си този, който си. Без него щеше да си някой друг. Но не и този, който си.
Така е било писано. Такава е била съдбата ми. Никой не може да избяга от съдбата си. И щом се е случило, значи е имало защо. Щом се е случило, значи е било най-доброто за мен. И само Господ знае защо Го е направил. Само Той. Аз съм прекалено малка, за да разбера Божия промисъл. Станало е, защото нещо друго, по-прекрасно и по-невероятно от всичко на света, ще произтече от него…
Постоянно сънувах един герой, един мъж, който ме спасява от ужаса. В моите сънща той стана много по-истински от всеки друг наоколо. Беше толкова истински, че се опитах да се свържа с него. От сънищата си изрязвах ленти под формата на думи и ги разпръсквах като сияние с надеждата евентуално да се появя в неговите сънищата, и тогава – в отговор да дойде да ме спаси. Той обаче никога не се появи. Никога не се появи от плът и кръв, но духът му – нима не ми го изпрати? Защо да не се окжае, че моят измислен спасител, моят тъмен принц, в действителност е отговорил на зова ми, пречупвал е думите ми, връщал ми ги е обратно и е изпълнил въображението ми със своята форма на спасение? Защото той ме пренесе през това мъчение. Защо да не може да се каже, че в края на краищата именно той ме избави от душевната болка? Моят герой беше винаги там и ме направляваше.
Трябва да оцените колко важен стана за мен. Наистина – поостарял, но все още могъщ и все още принц. Нищо чудно да съм го търсила, без да съзнавам, а той да е очаквал моя зов…
