Спокойно, то не хапе!
Ситуацията с две думи – ще умъртвяват кучето, нахапало до смърт дете в Пазарджишко. Има протест то да не бъде умъртвявано. Има и, общо взето, два лагера: кучето е виновно, стопаните и родителите са виновни.
Ако накажат кучето със смърт, дали това ще спре стопаните на други кучета да се държат безотговорно? Може би да, може би инцидентите ще намалеят. От друга страна обаче има ужасни наказания за убийство на човек, но това не спира убийствата. Стопаните, с редки изключения, си мислят, че кучетата им са добри, защото защо биха държали нещо толкова опасно в дома си? Ако признаят, че гледат лошо куче, това значи да признаят пред себе си, че държат нещо опасно в дома си, което е рядкост. Така се тика към „на мен това няма да ми се случи“ типа на мислене. Което пък обезмисля да се умори кучето – щом има сериозен шанс стопаните да не вземат посланието насериозно.
Но още повече – какво разбира кучето в крайна сметка от света на човеците? И какво ще разберат другите кучета, когато го убиеш? Нищо – то е куче. И всякакви такива от типа на „Ама то ни разбира, ама то знае какво става“ са все едно слушам, че дърветата ги боли като счупиш клон. Животните ни разбират, но на пренебрежително ниско ниво – ядене, ела, спри, седни…
В крайна сметка излиза, че прегрешилите кучетата се третират като заподозрени през средновековието – съдени без съд и присъда – когато трябва да се третират като невменяеми.
На сайта си bTV питат „Трябва ли да се забрани отглеждането на определена порода кучета“. Въпросът ни се струва уместен, когато се намираме в пазвата на трагичното събитие с кончината на детето. Със същата логика обаче можем да попитаме „Трябва ли да ядем шпека като банан, за да няма ножове в обществото ни“. Малко става обичайното ретардясало прехвърляне на вината върху някой, който не може да се защитава. Кучетата са окей, както и ножовете, ако собствениците им са окей.
Думите „Престъпление е само ако те хванат“, както и поговорката за „Ако едно дърво падне в гората…“, не ви ли карат да се замислите, че всъщност не ни е страх от самото наказание, а от това да не ни хванат? Затова хората се крият, за да пушат коз, а не спират да пушат коз.
Тоест, колкото и кучета да убием, колкото и закони да прокараме, колкото и работа да набием, ако няма някой, който да следи и евентуално да хваща, нищо не правим – инжекции и хартийки с текстове.
Та така стигаме до зоополиция. Но зоополиция, която да обучава стопаните, да е компетентна, да обяснява, да се държи като приятел, а не да те е страх да си вземеш животинка вкъщи, защото ЗооБОП ще ти спят под леглото.
До тогава – мир на праха на детето. А и на кучето.
