Скромността краси човека. Ако е прост и некадърен.

Антония Антонова, http://binar.bg/

За жалост обаче простите и некадърните никога не са скромни. Така е устроен светът и това е част от злото, което трябва рицарски да борим. Някой беше казал, че има толкова разпад наоколо, защото умните са неуверени а глупавите – шумни.

В България е срамно да се похвалиш. И страшно. Трябва цял живот да се притесняваш и свиваш, криеш, ако нещо си постигнал в личен, душевен, професионален или какъвто и да било план. Ако детето е прието да следва в София. Ако си си купил плазма. Ако просто си различен. Да не би някой да завиди. Или да те урочаса, прокълне, заплюе, излее куршум, да звънне в TV 1000 и т.н. Хората тук не харесват самочувствието. И затова нямат такова.

Тъпаците обаче не се притесняват да демонстрират себе си. Но тях никой не ги мрази, просто защото, когато човек е обикновен комплексар или просто заблуден, това си личи от разстояние и можеш да слушаш с часове колко е велик, без това да те дразни.

За разлика от случая, в който срещу теб седи човек с реални качества, които ти не притежаваш. Това би трябвало да буди у по-адекватните от нас желание за развитие, за подобряване на себе си. Тук обаче обикновено ражда завист, куха болка и стремеж към незабавна консумация на високоградусов алкохол. По възможност безплатен.

Ако сте приятен човек, който прави хубави неща, добре е за света изобщо, не само за вас самите, да го демонстрирате колкото се може повече. Поне от алтруизъм и човеколюбие. Иначе сме обречени да слушаме ощетени от съдбата хора, които обясняват на всеослушание какво работят и с кого се познават, и каква кола карат. Често обикновени проститутки. В един или друг смисъл на думата. Да не бъдем буквалисти – да си проститутка все пак си е труд.

Те са тези, които се виждат. Защото са на показ, говорят, заявяват, докато всички други си седят, мълчат, съмняват се в себе си.

Хората наоколо се дразнят, когато някой прави добри неща добре. В България никой не обича да имаш акъл или талант. Не дай си боже – пари на базата на двете.

Много можем да съжаляваме останалите. Ако животът им е кошмар. Винаги ще се намери кой да те потупа по рамото, ако нещо си затънал, не си добре, лошо ти е. Но има ли кой да го направи, когато си щастлив? Когато нещата ти се получават? Когато си влюбен? Когато си успешен? Кой дойде последно да ти каже „много добре, похвално“?

Няма по-противно нещо от това да виждаш срещу теб хубавото и да не го отбележиш. Тук нито се критикува, нито се хвали. Дали става дума за това, че някой има ново палто, работа или любов – няма значение. Само се хейти наум и се клюкари. Всичко е равно, безжизнено откъм реакция. Тотален игнор на всички, заслужили поздравления. Да не би някой нещо да се възгордее и да си повярва, че да вземе да излезе от лайната. И да види слънце.

Ето. Последният „Вип Брадър„, шоу, което гледа цяла България, беше спечелен от Влади Въргала. Вероятно нелош човек с кредити и проблеми с алкохола, за когото може да ти стане мъчно. Защо веднъж не посочим и не изберем някой, който е за пример? Някой, който е направил нещо повече от това да предизвика видимо съжаление и скрито чувство на задоволство, че има и по-зле от нас самите?

Всеки в тая държава гледа да те дръпне, спъне, подцени, да ти внуши, че си обикновен, да те вкара в калъп, да ти сложи таван и да каже докъде можеш, откъде-накъде – не. Да те подкоси и спре, защото не може да понесе идеята, че наоколо някой не се страхува.

Тук всички се страхуват. И правят любов на тъмно. Такива са правилата на играта. А „любов“ е силно казано.

Но не. Не всички… Всеки умен човек се съмнява в себе си. Но не бива да позволяваме повече да си изграждаме представите за успех и критериите за акъл и красота по изкривения модел на по-шумните, само защото той е единственият разпознаваем.

Трябва да се стегнем и да дадем добър пример, ако можем. С нещо. Дори малко. За другите, за децата, за бъдещето. За да не се чудим после защо живеем в общество с подобни ценности. Или по-скоро с безподобни. Тъй като в България, макар и тихо, живеят страхотни хора. Все още, да.