shareit

Скитникът и двамата влюбени

| от | |

books-text

Красимира Николова

– Къде сме ? – попита плахо тя.
– На поредната спирка. Влакът има десет минути почивка, но ти спи – имаме още много път.
Купето беше влажно, студено, потискащо. Двамата пътници изглеждаха така изтощени, сякаш са пътували цяла вечност, а бяха изминали едва два часа и десет минути от малкото им пътешествие.
– Изглеждаш тъжен, какво ти е?
– Нищо, просто съм изморен. – отвърна равнодушно момчето.

Мълчанието ги бе обгърнало така силно и не искаше да ги пусне. Погледите им бяха празни, а сърцата им сякаш говореха едно на друго… Разбираха се в тишината.
Най-после влакът тръгна и звукът, който издаваше, заличаваше неловкото мълчание.

Момчето се бе зачело в книгата си и изведнъж усети как на рамото му се отпусна главата й. За миг той потръпна – чувството беше толкова приятно. Искаше му се да спре да диша, за да не пречи на съня й. Но пребори силните си емоции и продължи да чете, а те спеше така спокойно…

– Извинете, нещо против да седна във вашето купе? – попита един мъж на средна възраст, с вид на скитник.
– Настанявайте се удобно. – отговори с тих глас младежа.
Старецът седеше срещу двамата, наблюдаваше ги и изведнъж наруши тишината:
– Много я обичаш, нали, синко?
Момчето вдигна рязко глава от книгата си, погледна остро човека срещу него и отвърна:
– Защо казвате това, господине?
– Изписано е в очите ти. Гледаш момичето как спи на рамото ти, усещаш туптенето на сърцето й и знаеш, че тя – любовта – е в твоите ръце. Имаш я. Какво друго те тревожи? Та нали всички търсят любовта, правят опити да я разпознаят, да я притежават. Щастливец си ти…
– Дори и да сте прав – започна младежът – дори тя да е любовта, страхувам се да я допусна в сърцето си. Ами ако боли?
– Никога няма да имаш силата да спираш желанията и копнежите на сърцето си. Казваш, че се страхуваш да я допуснеш, а замислял ли си се, че ако никога не го направиш ще те боли двойно повече? Откъде би могъл да знаеш кое е по-трагично? Никога няма да разбереш, но поне опитай да обичаш. Любовта е чувството, което ще те спаси. Любовта е спасението на душите ни… Любовта е свободата ни. Любовта!
Момчето мисли дълго, след което попита стареца:
– Какво Ви кара да мислите, че и тя ме обича? Как бихте могли да знаете?
– Не го зная. – засмя се той и не каза нито дума повече.
Младежът замълча отново, сякаш думите на този непознат го бяха наранили. Може би искаше да получи друг отговор.

– Здравейте! – каза щастливо младата девойка, като се събуди от съня си, гледайки към непознатия мъж.
– Как спахте, млада госпожице?
– Добре, благодаря. – засмя се леко тя. – До къде ще пътувате?
– До където душата ми пожелае. – отвърна пламенно възрастният мъж. – Пътят е всичко, което имам.

Момичето не опита да го заговори повече и се обърна към приятеля си.
– Как си?
– Добре. – отвърна студено той.
Тя не каза нищо друго, сякаш усети студа в душата му. Студ, който я нараняваше дълбоко, а в същото време тя обичаше това момче, именно заради леденото му сърце. Ледено, но и така горещо…

Бяха стигнали до следваща гара и старецът реши, че е време да прекрати своето пътуване.
– Аз съм до тук. Приятно приключение, беше ми приятно да си поговорим.
– Довиждане. – каза девойката, а младежът го погледна строго.
На излизане от купето мъжът се обърна към момчето и му каза:
– По-малко страхове, повече любов. Това е пътят към щастието. И последно нещо – попита ме откъде знам, а аз ти отвърнах, че не зная. Да, така беше, не знаех, но сега вече съм сигурен – тя те обича. Видях го в очите й, точно както и в твоите. Сбогом.
И тръгна…

– За какво говори той? – запита възбудено тя.
– Има ли значение? Хайде, кажи ми, какво има значение за теб?
Сякаш се стресна от въпроса му, но той продължи.
– Има ли сила или чувство, което да е от значение за теб? Какво е щастието в твоите очи?
– Ти. – отговори без страх, без съмнение. – тя събра цялата си любов в сърцето и я изказа просто в една единствена дума „ти“. – А за теб какъв е смисълът от живота? Кое е твоето щастие?
– Твоят отговор е най-голямото щастие в моя живот.

Тя се разплака, а той не каза нито дума. Знаеше, че тишината между тях ги свързва и думите бяха излишни. Всичко, от което имаха нужда и двамата, беше една прегръдка…
И той я прегърна.
В любовта думите не са важни. Мълчанието свързва душите, като прави по-лесно чуването на сърцата.

Стояха прегърнати, докато не дойде време да слизат.
Влакът беше спрял, а те вече бяха на самотната гара. Пътешествието им беше приключило… Или пък сега започваше?!

– Обичам те! Обичам те и тази гара е свидетелка на любовта ми.
Тя не каза и дума, хвана го за ръка и тръгнаха… Но изведнъж тя спря.
– Обичай ме, обичай ме, защото само аз съм твоя, само ти си мой и този свят е свидетел на това!