Ще се превърне ли Сирия във Виетнам за Обама?

Фредрик Лоджвал и Гордън Голдщайн, Ню Йорк Таймс

Преди 50 г. американският президент Линдън Джонсън разреши стратегическите бомбардировки срещу Северен Виетнам. Тази ескалация на конфликта в Югоизточна Азия бе последвана от разполагането на американски сухопътни войски.

Миналия месец президентът Барак Обама разшири стратегическото бомбардиране срещу групировката „Ислямска държава“ (ИД) в Близкия Изток, като разшири атаките от Ирак към Сирия.

Дали Обама ще повтори историята и ще изпрати сухопътни войски? Много анализатори смятат, че ще го направи, а и високопоставени представители на американската администрация призовават за това. Президентът обаче беше скептично настроен каква американска сила може да поведе подобна борба. Той устоя на призивите вътре и извън администрацията му за по-задълбочена кампания. Поддръжниците на Обама казват, че той е „мрачен реалист“, който е научил урока на историята: американската сила, без значение колко голяма е в относително значение, има ограничена ефикасност в конфликти с политически или идеологически корени.

Това е силна, аргументирана позиция, силно подкрепена и от историята на американската война във Виетнам. Тази история обаче показва, че поведението на президента и аналитичните преценки, без значение колко мрачно реалистични са те, невинаги са противоотрова за прибързаните военни действия. Външната намеса може да бъде логична сама по себе си.

Днес мислим за Линдън Джонсън като за човек, решен да постигне господство във Виетнам. Поне на пръв поглед обаче той споделя песимизма на Обама. Той и неговите съветници знаеха, че се изправят пред огромно предизвикателство в опита си да потиснат бунтовете в Южен Виетнам. „Човек може да се бие, ако може да види светлина някъде по пътя. Във Виетнам обаче няма светлина“, каза Джонсън в началото на март 1965 г.

Джонсън знаеше още, че лидерите на Демократичната партия в Сената споделят неговите опасения и ключовите съюзнически правителства са се споразумели срещу ескалация и в полза на политическото решение. В този случай президентът дори си позволи да зададе въпроса дали изходът във Виетнам въобще има значение за американската и западната сигурност. „Колко струва Виетнам за мен? Каква стойност има той за тази държава“, каза той отчаяно през 1964 г. В друг момент Джонсън бе способен да води спор за геополитическото значение на борбата – той добре адаптира ситуацията във Виетнам към нуждите си в онзи момент. Цялостната картина, разкриваща се в големия вътрешен доклад на администрацията за 1964-65 г., е на президент с дълбок скептицизъм, че войната може да бъде спечелена, дори при ескалацията й, и без увереността, че трябва поне да се опита.

Защо тогава Джонсън направи тази решителна крачка? Отчасти защото беше притиснат не само от засилваща се американска намеса в Индокитай. Но по-важното е, че бе притиснат от собствената си реторика и тази на своите съветници, с която описваха залозите във Виетнам и тяхната увереност в победата. Нещо повече, той направи войната лична кауза и получи много критики, а това компрометира обективната му гледна точка за ситуацията.

Всички знаем резултатите. Същата седмица, когато заяви, че „няма светлина“ в борбата, Джонсън започна операция „Гръмотевичен тътен“ (Rolling Thunder) – трайни бомбардировки срещу Северен Виетнам. Пак същата седмица той разположи първите бойни части. До края на 1965 г. около 180 000 мъже бяха изпратени в Южен Виетнам. Общият брой на участвалите във виетнамската война достигна половин милион души.

Трудно е да се представим как Обама нарежда подобна операция в Ирак и Сирия. Обстоятелствата там са различни. Той гледа на света и на ролята на Америка по различен начин в сравнение с Джонсън. Той не иска изпитанията за външната политика да станат лични и не е толкова заплашен от различните гледни точки на съветниците си.

Обама има много по-близки възгледи с друг президент, водил войната във Виетнам – тези на Джон Ф. Кенеди. Кенеди няколкократно отхвърли предложенията на цивилни сътрудници и военни ръководители да ангажира военни сили във Виетнам, но значително разшири американската намеса в конфликта по време на своите 1000 дни служба. Дали е можел да продължи по същия път, както сега се опитва да направи Обама, е въпрос без отговор.

Тук не става дума за биография, а за неспособността на един президент, който веднъж се е заел с военна интервенция, да контролира хода на събитията. Войната има свой път напред. Повечето от важните ходове на Джонсън във Виетнамската война бяха отговор на непредвидени обстоятелства, неуспехи и недостатъци. Няма причина същата картина да не се повтори и през 2014 г.

За това има и политическа логика: тогава, както и сега, президентът се изправя срещу жесток натиск от различни посоки да се направи повече, за да се води борба, да се засили битката. Тогава, както и сега, песимистичната реторика на президента и високопоставените лица служи, за да намали тяхната маневреност, поне във вътрешнополитически план. Джонсън не беше подстрекател към война, той се страхуваше, че Виетнам ще бъде неговата гибел. Той поведе народа си към една продължителна борба, която завърши с горчиво поражение.

„Не мисля, че борбата си струва и не мисля, че можем да се измъкнем“, каза намусено Джонсън през 1964 г. на Макджордж Бънди, неговия съветник по националната сигурност. Остава само да се надяваме, че днес същото чувство няма да бъде изразено от Овалния кабинет./БГНЕС