Шаолин

Николай Крижитски

Беше в краят на август. Краят на едно лято.

Всички момчатии, които израснахме заедно в това малко балканско селце, отдавна се бяхме запилели по разни големи градове. Всяка година обаче, се засичахме в бащините си къщи без абсолютно никаква предварителна уговорка. Може би защото винаги бе по едно и също време. Хайманосвахме около седмица. Лудувахме колкото за двадесет хлапета, а после изтощени, и никак отпочинали се прибирахме по градските си квартири.

Тази вечер бяхме решили да възкресим спомена с дискотеката. С времето, сградата бе станала още по-ожулена и дрипава. Мухлясалата синьо-зелена следа от едно страшно за местността наводнение, я украсяваше досущ като ватерлиния на кораб. На прага имаше дузина натъркаляни умрели мухи. Нещастни случаи от изтощение или насилствена смърт? Кой друг се интересуваше от толкова умъртвени насекоми, освен нас.

Стъпихме на все още не сменения изтъркан и продупчен балатум, Заслушахме се в думкането на баса, излизащ от познатата стара и олющена тонколона. Диджея в селската сграда не се бе променил през последните двадесет години – един вечно тъжен човек, местен виладжия. Видя се обаче, че го зарадвахме когато срещнахме изморения му поглед. Беше си същия, както и всичко останало тук. Както и мебелите. Струваше ни се, че и диджея се беше превърнал в мебел. А въздуха миришеше на същото както и тогава, когато нямахме и петнадесет години. Забелязахме че старата цвето-музика беше с още повече изгорели лампички от миналото лято. Явно на никой не му се занимаваше да ги сменя. Проблясвайки меланхолично и ритмично, тя все още осигуряваше необходимото количество цветни сенки. Толкова, колкото трябва да има в една селска дискотека със зелена ватерлиния. Само че от сенките, очите на тъжния диджей изглеждаха още по-изморени. Беше облякъл обичайния си половин-вековен шушлеков елек с винен цвят. Явно и той беше част от реквизита.

Диджея все пак доста живна, след като ни видя да влизаме заедно и това лято. Може би за него бяхме единствената изненада за това лято. Вероятно, защото усмивката не слизаше от лицето му през цялата вечер. Опита се дори да пусне няколко стари парчета, очевидно в наша чест. На няколко пъти обаче изобщо не му се получи да изтръгне и един звук от старите си ленти. Сигурно имаше повредени записи. Но пък и кой щеше да го критикува. Не виждах наоколо такъв човек. Накрая, с леко тържествен тон, подкрепен от традиционно ехо на пропукващия стар микрофон, той обяви:
„Колеги, мероприятието за днес свършва, заведението затваря колеги, благодарряяяя иии!“.

Всъщност, изобщо не беше късно. Пред нас, бившите местни селски момчета и настоящи градски контета, изникнаха въпросите дали да продължим да пием някъде на открито или да се заемем с някоя нощна беля. А дали да не потърсим някои момички на нашата възраст – тъй, годни за щипане?

Или пък защо да не направим някоя пакост в съседното село? И после да се посмеем едно хубаво?
Докато се чудихме с какво да се заемем, едно от момчетата – Влади, предложи да надникнем в края на селото, в градината на един дядо. Сетихме се, че на стареца му викаха „Мичурин“. Никой и досега не знаеше защо му викат така, възможно е да се е преселил от там, но така и си остана загадка. А в градината на Мичурин имаше чудни праскови, кайсии големи колкото малки ябълки, имаше смокини, невероятни сини сливи. По лозичките висяха огромни чепки от сладко-пресладко бяло грозде. Всичко израснало там, в тази вълшебна дядо-мичуринска градина, беше голямо, вкусно, сочно и тъй апетитно, че дори и сега докато пиша това, ми се приисква да вкуся един от неговите плодове. И наистина ще го направя, само ако има откъде да го взема.

Единодушно решихме да отидем. И айде при дядо ви Мичурин.

А нощта беше огряна от онази жълта пълна луна, приличаща на току що извадена от фурната топла питка. Голяма, хубаво изпечена и с хрупкава коричка. Луната-питка светеше тъй силно, сякаш си беше помислила, че не е никаква луна, а холивудски студиен прожектор. Обилно обливаше с отразените си лъчи целия път, докато вървяхме към заветната градина. Нейната светлина ни помогна да се преборим с мижавата дървена ограда. Питката продължаваше да сияе и когато се накачурихме безмълвно по клоните и заръфахме кой каквото намери. Владко, който даде идеята да дойдем тук, незнайно защо слезе от дървото и отиде право в плевнята на дядо Мичурин. Ние си хрупахме плодовете на дядо ви Мичурин, а луната продължаваше да се блещи.

След минута от сарая се чуха тъпи удари. Нещо като дървена пръчка или по-скоро бастун изтропа по дървения под вътре в помещението. После се дочу мърморене и силно старческо прокашляне. Ние, уплашените врабчета, които бяхме накацали по клоните, притихнахме и спряхме да дишаме. Ченетата ни спряха да мелят. Уж бяхме големи мъже, а ни беше страх като малки, десетгодишни пикльовци. Тогава с истински ужас видяхме как от плевнята излиза дядо ви Мичурин – прегърбен, с шапка ушанка и навлечен с нещо дебело като зимна грейка. Огледахме се, а Владко го нямаше. Сигурно дядото го е заловил, увързал и сега идва и нашия ред. Колко глупаво, да отидеш отпуска, да влезеш в чужда собсвеност, да се качиш на нечие чуждо дърво и да ядеш прасковите на дядо Мичурин (или впрочем кайсиите – днес дори не помня какво ядях тогава). Къде по дяволите ни беше разума?!

Но, вече беше късно за нов акъл, а дядото наближаваше. Тъмната му сянка стигна до съседното дърво, закашля се, наведе се и вдигна от земята една едра пръчка. С помощта на нея и с точноста на снайпер свали от дървото за нула време единия от злодеите. А нещастника, след като тупна долу като зряла круша, беше наложен с пръчката и по бъбреците. Дядо Мичурин го бъхтеше, кашляйки мощно със стогодишните си дробове. После му даде един бодър шут в задника, докато онзи се опитваше да се изправи на крака. Агресорът дълго ще помни тази тояга в ребрата, както и мощния тласък в задните си части. Докато се чудех как да се изплъзна и въобразявах, че поне на мен ще ми се размине в случай, ако се спотайвам там торе, дядото се обърна рязко в мойта посока и ме цапардоса по кокалчетата на краката. Изохках и преди да се усетя увиснах на ръце от клона. Тъкмо докато чаках пръчката да огрее и гърбината ми, третият от нас качен на съседното дърво, се опита да се изплъзне. Но това не убягна от полезрението на стареца. Подпирайки се на бойната си тояжка, дядката подскочи пъргаво към него. С удобния си свободен крак му нанесе силен удар в ребрата. Смешната част на цялата тази сценка бе, че дядо Мичурин само подкашляше и раздаваше ударите си напълно мълчаливо, без да псува или говори нещо. Чуваха се само „ох“ и „оуух“ от наша страна. Получи се нещо като „Шаолин“. Кашлящия „Шаолин“. Учудвах се как може да е толкова пъргав за годините си. Би следвало да е навъртал някъде към 80 годинки. Но си беше пъргав. Останалите двама също отнесоха по няколко удара по гърба. Нека ни държи влага, нехранимайковци.

Тук искам да кажа, че в тези времена бяхме така възпитани, че на никой не му хрумна да се противопостави на възрастния човек. Родителите непрекъснато ни учеха, че старите хора трябва да се уважават, затова никой и не посегна на стареца, нито го блъсна, нито нищо. Само се държахме за задниците и се хилехме.
Всички оцеляли прескочихме набързо оградата и се затичахме към центъра на селото. Вървяхме по пътя, а питката-луна продължаваше неотменно да свети. Тя си вършеше работата, а ние се смеехме над самите нас. Коментирахме пъргавия дядка…ама как може да е толкова пъргав. Направо неотразим.

Брус Лий с ушанка. В един момент се сетихме, че Владко го няма сред нас. Всъщност, той скоро ни настигна и заяви, че след като е влязъл в хамбара, дядото го е съборил и наритал едно хубаво. Толкова хубаво, че даже и в казармата не бил ял такъв бой.

След няколко месеца, май на Коледа, пак се събрахме същата група калпазани. Някой естествено се сети за случката с дядо Мичурин. А Владко ни казва:
„Знаете ли момчета, сега ще ви разкажа какво стана тогава. Като стигнахме до градината на дядото, нещо се преобърна в мен. Някак ме загриза съвеста. Не можеше така да лапаме на корем плодовете на чуждия труд. Качихте се вие по дърветата,накажахте по клоните, а аз изприпках до плевнята на Мичурин. Вътре гледам една ватена грейка и една зимна шапка висят на пирона. Навлякох ги, после потропах с една дъска по пода – уж за да чуете, все едно дядката се е ръзбудил и ме е хванал. Останалото го знаете. После закачих якето и шапката обратно на пирона и продължих на свой ред и аз да се „спасявам“ от стопанина. Прощавайте.“