Състезание или война
Последният сезон на НБЛ повече приличаше на война, отколкото на състезание. Каква е разликата ли? В състезанието има ясна тактика и стратегия, справедливи правила и арбитри (съдии, федерации), във войната има мръсни игри и всички средства са позволени и очаквани. След състезание има победител и победен, след война никой не печели. Няма удовлетворение и наслада от процеса. След война има разруха, жертви, ранени, опечалени.
Гледайки крайното класиране на НБЛ, в долния му край по-сериозните битки не бяха баскетболни, а финансови (с изключение на Рилски Спортист, за който после). Отборите са на ръба на оцеляването и само ръководствата знаят кви усилия им коства съществуването. За удовлетворение трудно можем да говорим. В наши дни за сплотен и нахъсан, но беден отбор, изправен срещу Големите пари, победата на Давид над Голиат изглежда невъзможна. Такава обреченост убива надеждата. Все повече се убеждавам, че в лигата има достатъчно отбори, само и единствено понеже все се намира по някой треньор (или друг мечтател) да убеди 2ма или 3ма спонсора, че “тази година шанс има”.
Относно Рилски – там войната очевидно е на амбициите за бърза слава срещу устойчивото развитие на силна школа. Не доумявам защо и как си позволиха да направят подобен неотбор тази година. Убедена съм, че парите на г-н Петър Георгиев биха били инвестирани много по-умно ако бяха насочени към школата, вместо към ненужно скъпа чуждестранна селекция. Имат повече от прекраснни специалисти за работа с подрастващи, чудесни уовия за развиване на школа, добри мениджъри и може би най-спортния град, който обича баскетбола и ражда деца за него.
Плахо вдигам очи към горната половина на класирането, където би трябвало да видя повече победители, повече удовлетворение и повече баскетбол.
За съжаление виждам борба за задкулисно надмощие между господата Варчев, Везенков и Папазов (по азбучен ред) и жалкия опит на Луканов да се меси в битката. Жалък, защото надали си е давал сметка какво го очаква.
С риск да пропусна нещо и без претенции на изчерпателност и безпристрастие, позволявам си да изброя какво гледах аз тази година вместо баскетбол:
– 6-8 чужденци на терена в български клубни двубои – веднъж даже имаше и 9 в един момент, което много затрудни длъжностните лица, макар правилникът да има изрично решение за ситуацията (Левски-Рилски за купата);
– млади български таланти търкат пейките или влизат в игра със страх да не им се отвори възможност за стрелба от далечно разстояние, защото ако вземат правилното решение, но топката откаже да влезе в ринга, се връщат на пейката (съфамилникът ми от Левски не може да отрече последното, а и не само той);
– недостойни игри с билети и пропуски между Левски и Балкан – едните, защото нямат шанс да почувстват благата подкрепа на домакинска публика ако разчитат феновете им (които на практика липсват) сами да напълнят залата, а другите… ами, за да не останат длъжни на Тити;
– безпомощни съдии и разярени баскетболни хора в Ботевград подариха на Варна бронза, който никак не вярвам да им е сладък. Още не е ясно и какви ще са последиците за Балкан, но ако се следва буквата на закона, баскетболът в България ще понесе на практика неизчислими загуби;
– отделно споменавам и платената публика, макар отново инициаторите да са Вековният наследник на Апостола. Причината е меганелепицата във финалните мачове (които се играят в момента). Никъде в Европа на финален сблъсък няма толкова много зрители, които влизат за пръв път в баскетболна зала;
– ще пустее най-новото и лъскаво баскетболно съоръжение, защото “нà ти си куклите, дай си ми парцалките” е принципът, по който си общуват федерацията и БК Балкан;
– и още… хвърчащи предмети по терените; размяна на отворена писмена кореспонденция, която само повишаваше напрежението; унижаване и заплаху срещу журналистите, които посмяваха от време на време да кажат истината или да зададат въпросите, които кънтят в умовете на всичнки и още, и още…
Надежда обаче има. Ключът е в онова, което при война липсва, а в реалността на нашето състезание също. Липсва арбитър. Липсват независими мъже и жени, които имат топки (не баскетболни, да ме прощават пуританите) и лъвски сърца да взимат далновидни решения, които да насърчават, а не да ощетяват баскетбола. Мъже и жени, за които правилникът е средство за постигане на мир и смъкване на напрежение, вместо пръчка, която се ползва само за напляскване на опърничавите. Мъже и жени, които с опит и познание да теглят колата в правилната посока – да стимулират и подпомагат подрастващите, да поощряват клубовете, които работят в тази посока. Мъже и жени, които градят съоръжения и опосредстват плодотворни взаимоотношения, вместо да рушат мостове и да сеят горчилка.
Ще ме прощавате госпожи и господа от БФБ, вие не сте пример за такива мъже и жени. Коя съм аз да кажа и откъде самочувствие, че съм права ли? Ами, Библията е ясна по темата – “По плодовете им ще ги познаете… и… горчивият извор не дава сладка вода”. Онова което жънете днес, е това, което сяхте цял сезон, а и предходните.
