Разбирате ли защо децата трябва да четат книги
Колегите от Webcafe ми се обадиха с молба.
„Напиши – викат те – статия за това какви книги трябва да четат децата“.
Аз веднага казах – няма проблеми. Седнах да мисля и…тотален блокаж.
Сетих се как веднъж попаднах на едно парти, където една дама ми показа швейцарска книжка за деца от детската градина. С картинки и по няколко изречения отдолу. Имаше едно, което направо ме разби – рисунка на един мъж и две жени.
И пишеше: „Това е тате, това е мама, това е любовницата на тате“.
До ден днешен се чудя – това яко ли е, или е върхът на малоумието…
Не знам. Но е факт, че зловещо се измъчих с поставената ми задача.
Какви книги трябва да четат децата…
„Хари Потър“…или „Патиланско царство“? „Здрач“ или „Маншон, Полуобувка и Мъхестата брада“?
И тогава реших, за да не бъда ментор, да разкажа една история.
Без повече да философствам.
Ето я.
Въведение
Тази вечер, както никога досега Николай Георгиев се прибра навреме от работа.
Причината беше, че просто днес се оказа последният работен ден на нашия герой. В края на деня шефката на ЕйчАр отдела го привика и му каза, че се налага да се разделят. Но че са му благодарни за добре свършената работа и годините, прекарани във вярна служба.
Николай знаеше, че сега почивката на море ще пропадне. Както и новото колело, което беше обещал на сина си – 8-годишния Петърчо.
Той знаеше и други неща, свързани с кредитни карти, ипотечни заеми и прочие, но за тях имаше време да мисли от утре.
Вечерята мина тъжно. Николай седеше с мрачна физиономия и всички го гледаха със съчувствие. Само малкият Петър не разбираше какво става, защото прекара почти цялата вечер, четейки историята на Хари Потър и някакво огледало…или някакъв нечистокръвен принц, няма значение.
Неусетно дойде време за лягане и съпругата на Николай го придърпа в другата стая.
– Мисля, че трябва по някакъв начин да кажеш на Пепи какво се е случило. Той има очаквания, които ние очевидно няма да можем да сбъднем.
– Права си, скъпа – с тъга произнесе Николай – сега ще поговоря с него.
Изложение
– Тате, как си – попита малкият Петър, който си беше облякъл пижамата – изглеждаш ми тъжен.
– Имах лош ден, Пепи – отвърна баща му – почти като деня, в който Робинзон Крузо корабокрушира на безлюдния остров.
– Значи сега и ти си корабокрушенец – отвърна детето – но не си сам, имаш си нас.
– Да, сине…имам си вас – отвърна Николай – но нямам вече постоянни доходи. Чувствам се като Карлсон без петачета.
– Тате, четох в една книга, че ако заровиш парите си под едно дърво, те ще се умножат.
– Не си я дочел, сине. Всъщност Котарака и Лисицата излъгаха Пинокио да си зарови парите, за да ги откраднат…Нещо като банките у нас.
– Аз вчера по телевизията видях един чичко, който много приличаше на Пинокио. Нямаше голям нос, но изглеждаше силен и здрав като издялан от огромно дърво. От боабаб. Говореше нещо за…някакви данъци, министерства и даже спомена нещо странно – „Ние ги хващаме, те ги пускат“.
– Да, но не е Пинокио, тате. Ако беше Пинокио, носът му щеше да порасне много, докато разказва разни неща по телевизията.
– А тате…имаше и един чичко с очила, който само го нападаше…Приличаше на Хари Потър.
– Да, тате, знам го. Не е Хари Потър. Доскоро той, заедно с още двама чичковци ни управляваше. Те бяха тройна коалиция – нещо като тримата мускетари. Или по – скоро…като Маншон, Полуобувка и Мъхестата брада. Даже Мъхестата брада искаше да му дадем оня връх в Рила, на който се качихме заедно преди 3 месеца.
– Не ми отговори защо си тъжен, тате – попита отново малкият Петър.
– Ами…как да ти кажа…помниш ли когато малката кибритопродавачка драсна последната клечка от кибрита…Днес и на мен ми се случи това. Драснах последната клечка и сега трябва да търся нов кибрит.
– Аз имам един кибрит, тате. Скрих го последния път, когато ни спряха тока. Ти много се ядоса тогава. Дори каза, че мразиш някакви чехи.
– Да, ядосах се, защото имаше токов удар и компютърът ми изгоря. А това за чехите – не ги мразя, макар че се разпореждат с тока и ни бият постоянно на футбол. Не трябва да мразим никой. Дори хората, които се отнасят лошо с нас.
– Като Пипи Дългото чорапче, нали, тате…Тя не мрази никой, макар че понякога хората й мислят лошото. А защо ние не можем да живеем като Пипи. Да имаме чанта с парички, кон, маймунка…И да сме силни като нея…
– Петре…някои хора живеят точно като нея. Е, не си обуват различни чорапи. По-скоро носят дрехи на „Хюго Бос“, „Версаче“ и „Долче и Габана“ и вместо кон яздят „Мазерати“. Но имат чанти с парички и пистолети на тавана, също като нея. Даже и хора, които стоят постоянно на тавана с пистолетите в ръка, за да ги пазят. А аз няма да мога да ти купя колело, сине.
– Ееее…защо бе, тате – захлипа Петър – ти ми обеща…
– Защото днес, сине, разбрах, че злата мащеха не съществува само в приказката за Снежанка, а и в нашият Ейч Ар отдел. Та сега вече не работя и няма да мога да изкарам достатъчно пари, за да ти купя колело.
В тъмната стая настана кратко мълчание. Накрая малкият Петър каза:
– Разбирам, тате. Ще карам колелото на Сашо. Ние сме приятели – като Фродо и Сам. А ти ще си намериш ли нова работа?
– Естествено, Пепи – отвърна Николай – само ще гледам да не работя с вампири, като ония от „Здрач“. Макар че това е трудна работа.
– Лека нощ, тате. Не се ядосвай. Ти си моят Супермен!
– Лека нощ, мило дете. Ти си моята гордост – почти през сълзи отвърна Николай.
Заключение
Тази история се е случвала на мнозина от нас. Сега разбирате ли защо децата трябва да четат книги.
Аз виждам една основна причина. Тя е, че само така можем да им обясним, че понякога живеем като Алиса в страната на чудесата. Но по-често ни се случва да живеем като Фродо по пътя за Мордор.
И една молба накрая…
Когато детето ви прочете „Малкият принц“ и ви помоли – „Нарисувай ми овца“…
Моля ви…не рисувайте манекенки, депутатки и телевизионни водещи.
Все пак овцата е полезно животно.
И сега завършвам като в приказка – три дни яли, пили и се веселили…
