Призив за истина

Зорница Илиева

Изказването на папа Франциск за арменския геноцид предизвика дипломатически скандал с Турция

От години коментаторите по цял свят споделят тезата, че Европа днес не разполага с лидери от ранга на онези, които след Втората световна война не само преодоляха разногласията между воювалите доскоро страни, не само възродиха икономиките и осигуриха висок стандарт на гражданите си, но и създадоха условия за „мирно съвместно съществуване“ между държави с различни идейни възгледи. Днес ситуацията е доста по-различна, а европейските постижения и гордост са поставени на карта. И социалният мир е нарушен, и финансовите кризи не отшумяват, и противоречията между „великите“ набират все по-голяма скорост, и заплахите от терористични атаки, бежански потоци и обедняване всяват несигурност и страх сред европейското население, а лидерите заедно и поотделно не намират изход от ситуацията. На всичкото отгоре става все по-ясно, че те трудно намират и общ език с гражданите си, като често оставят проблемите им да бъдат решени от времето. Някои наблюдатели говорят и за липса на кураж да се поставя пръст в раните на редовите съграждани или в конфликтните региони, защото това може да ги лиши бързо от властови позиции, като секне подкрепата от страна на „големия брат“.

Един сал папа Франциск от Ватикана намира смелост и не само не губи почитатели сред двумилиардното си паство, но и единствен в света на Запада е в състояние да събере милиони на своите проповеди и да призове „да се помолим за мир на този свят, подвластен на търговците на оръжие, които правят парите си от кръвта на мъже и жени“. Неслучайно при изненадващия му за повечето хора избор той беше наречен

„социалния папа“

който намира думи за страдащите, за унизените, за онеправданите, и сочи без притеснение пороците на времето, в което живеем. И на онези, които творят правилата на този несправедлив свят. А тези дни е един от малкото, които могат съзнателно и без притеснение да нарекат убийствата на 1,5 млн. арменци в Турция „първият геноцид на XX век“. Още повече, че няма как да не е бил наясно с реакцията на Анкара, която би последвала подобно изявление, защото позицията на турските власти за масовото избиване на арменците по времето на Османската империя преди век е известна. Тя не се променя, независимо кой управлява в Република Турция. Веднага след традиционната меса в катедралата „Св. Петър“ във Ватикана, по време на която папата е произнесъл словата „арменски геноцид“, Турция е привикала посланика на Ватикана в столицата си, за да изрази протест във връзка с думата „геноцид“, и отзовала своя посланик във Ватикана „за консултации“. Външният министър Мевлут Чавушоолу нарече изявлението на папата „безпочвено“ и го призова да бъде религиозен водач с послания за мир, братство и толерантност, а не да си служи с „клевети“ и „да използва историята като инструмент за политика“.

Всъщност папата е използвал повода – 100 години от кървавите събития, свързани с убийствата на 1,5 млн. християни-арменци, „невинни и безсмислено погубени“ от османлиите по време на Първата световна война, за да призове света

да признае истината за кланетата

Нещо, което се опита да направи и генералният секретар на ООН, но без да произнесе думата геноцид. Турция никога не е признавала съществуването на геноцид, а винаги е подчертавала, че много арменци („не повече от 500 хил.“!) са намерили смъртта си през 1915 г. вследствие на сблъсъци с турски войници-османлии, и не приема това да е равносилно на геноцид. Един вид това не е етническо прочистване. И премиерът Давутоглу на свой ред критикува папа Франциск и определя изказването му като „едностранчиво и неуместно“, „несъответстващо на авторитета му“.

100-годишнината от кланетата ще бъде почетена на 24 април в Армения с възпоменателни церемонии, на които се очаква да присъстват руският президент Владимир Путин и френският държавен глава Франсоа Оланд. Не бива да се забравя, че 400 хил. арменци живеят във Франция и са редовни избиратели. Миналата седмица пък Европарламентът обяви 24 април за Ден в памет на жертвите на арменския геноцид. На същата дата в Турция турският президент Ердоган се готви да домакинства на тържества по повод 100-годишнината от битката при Чанаккале и е поканил повече от 77 световни лидери, в т.ч. принц Чарлз и принц Хари. Арменският президент Серж Саркисян не пропусна да критикува организирането на чествания за Чанаккале точно в дните, когато се отбелязва 100-годишнината от арменския геноцид. Той, разбира се, благодари на папа Франциск за признаването на геноцида над християните-арменци и заяви, че „високо оценява това, че Италия и Светият престол се присъединиха към международната борба с това бедствие“.

Именно геноцидът е в основата и на сложните отношения от години между Турция и Армения. Независимо че имаше кратък период на затопляне, наречен „футболна дипломация“, когато Ердоган след един футболен мач между отбори от двете страни

се извини на роднините на убитите арменци

и убедено заяви, че този въпрос не бива „да се превръща в причина за политически конфликти“. Погледът на Анкара към кавказките страни може да осигури и такива изказвания. Днес ситуацията е различна. Възпоменателното съревнование даже по един любопитен начин противопоставя и едни от най-известните холивудски звезди. Организация на Джордж Клуни, в която са и Брад Пит, и Мат Деймън, ще раздаде тази година своята награда „Сехер“ в Ереван, и то в памет на загиналите през 1915 г. арменци, а турците с гордост разчитат на филма „Последна надежда“ на Ръсел Кроу, за да се види приемливата за тях версия за Чанаккале.

Въпросът е, че папа Франциск за пореден път застава на страната на страдалците-християни, и не само. Във великденското си обръщение „Urbi et Orbi“ той призова за спиране на кръвопролитията и за намиране на изход от натрупаните конфликти по цял свят, за молитви за спасение на жертвите на насилие в Африка, за „спиране грохота на оръжията и възстановяване на мирното съжителство между различните групи в тези обичани страни Сирия и Ирак“, за мир в Либия, където „Ислямска държава“ изби преди 2 месеца 22 египетски-християни копти и т.н. Папата не забрави студентите от кенийския град Гариса, страдащото цивилно население в Йемен, кризата в Украйна, помоли се за „мир и свобода на многото мъже и жени, подложени на стари и нови форми на поробване от страна на престъпни групировки“, за жертвите на наркопласьори, „които често са съюзени с властите, които би трябвало да пазят мира и хармонията в човешкото семейство“, и посочи, че споразумението от Лозана с Иран за ядрената програма и планираната отмяна на санкциите е „крачка към

един по-сигурен свят“

Направи го така, както преди време възнегодува срещу установената вече практика младите хора по цял свят да смятат старостта за болест и да „бягат от възрастните“, т.е. да изоставят родители и близки. Сигурно затова милиони вярващи католици се тълпят на неговите проповеди, слушат с насълзени очи молитвите му за спасение от глада, мизерията, за промяна „не по форма, а по съдържание“ на клира, който отдавна не съумява да вдъхновява миряните и не намира начин да осъвремени позициите си по сложни теми като хомосексуализма, разводите, абортите, не преодолява изцяло съблазните и пороците, за които обществата знаят и споделят под сурдинка. Проблемите на семейството и брака са въпроси, които папата често дискутира, и то след като е подчертал стремежите си за реформа на Римската курия (управленческият апарат на Ватикана).

Търсенето на път към духовните пастири на другите религии, вярата в обединението на християните по целия свят, макар и в далечно бъдеще, са идеи, които папа Франциск не крие и отстоява с неподозирана за годините си убеденост. Сложни казуси, съпътствани с финансови и всякакви скандали, но само човек като папа Франциск, идващ отдалече, бил дълго в сянката на неизвестността, може да направи крачка в такава посока. Съпротивителните сили не са за подценяване. Изтощението неминуемо идва бързо и сигурно това е причината папата наскоро да обяви, че „чувствал как Бог го е поставил на този пост за кратко“. На втората година от понтификата му той не се притеснява, че няма много време да стои начело на Римокатолическата църква. Той „нямал нищо против“, но много му се искало да може да се разходи из Рим и да похапне пица, без да го разпознаят. Да, няма днес друг лидер на Запад като него. Съвсем друг е въпросът дали примерът и словата му ще намерят последователи сред водещите политици на Европа. А дипломатическият скандал с Анкара за геноцида няма начин да не отшуми. Възможно е и по начин, който Турция не предвижда. Странно за европееца, но там думата арменец все още звучи обидно.