Предизборна изповед на една българка в чужбина
Аз напуснах България през 1997 година, за да уча в чужбина. Бях приета „Планиране и прогнозиране“ в УНСС, но някак всичко ми звучеше еднакво, сиво и безперспективно. И нямах никаква визия за бъдещето. Кандидатствах във Франция, защото говорех френски език и ме приеха да следвам в три Университета. Веднага, при това. Избрах най-престижният. После е ясно – не е нужно да разказвам: следване, бедни, но романтични студентски години, борба за оцеляване в чужда действителност, липса на приятели /защото както е добре известно българите зад граница не се подкрепят/, работа като сервитьорка, после като застрахователен агент и здравно-осигурителен брокер, после всичките тези неща едновременно с ученето. Не е геройство. Нормалната борба за оцеляване.
След завършването, обаче, дойде по-голямата битка – тази за доказването на един дипломиран българин в чуждата действителност. Мисията невъзможна! Жена, с български паспорт… Всички били чували, че България е по милост приета в Европейският съюз; че сме бълвали само цигани и това сякаш е единственото ни прието лице; че сме Балкани /казват го като еквивалент на „прокажени“/, че са много толерантни, но… Но…
След изключителни усилия и изтощителни конкурси, все пак попаднах в KPMG Страсбург на най-ниското възможно стъпало в йерархията на великата структура. Така започнах. Това бе преди 10 години. Сега съм високо платен служител в една от най-големите Европейски банки. Не казвам повече, защото току виж съм получила покана от някоя българска политическа формация. А аз не разбирам от политика. Имам статута на еврослужител с всички привилегии и отговорности, произтичащи от позициата ми на професионален икономист и одитор. Работя много, наистина много. И понятието работно време нищо не значи за мен. Борих се много дълго за това и продължавам да се боря всеки ден. Гордея се с това.
Това не е разказ за кариера или геройство. Това е разказ на едно момиче, което идва от малка, бедна и непризната страна и търси изява на по- високо ниво. Разказвам ви всичко тук с чувство на успялост. И говоря за миналото си не за друго, а заради предстоящите избори. Защото и до ден днешен ми пука какво се случва в моята Родина.
От момента в който съм напуснала България винаги съм гласувала. На всички избори без изключение. Където и да съм се намирала, колкото и скъпо и невъзможно да ми е било в годините да се приближа към избирателната секция – винаги съм гласувала. Считам това за дълг. Каквото и да се случва в моя живот, аз не можах в душата си да напусна България. И днес, като се събуждам, първо чета новините по българските сайтове, а после всичко останало. Повечето ми приятели от Фейсбук са от България. Нали знаете – кръвта вода не става.
Да се върна към темата – изборите. Много години на лутане и на неуспехи. Препълнени години с икономически грешки.А за политическите – да не говоря. Нали ви казах, че политиката ми е встрани – тя за мен е производно явление на икономиката. Като професионален икономист виждам провалените политики на България, чета между редовете и не мога нищо да направя. Както сигурно и много от вас. В същото време виждам как колегите ми от бившите соц държави – Полша, Чехия, Унгария или Словакия се хвалят с правилният път, по който са поели държавите им. Все мълча в такива моменти. Нямам какво да кажа. Бушува в мен родолюбие и преданост към нацията, която грубата политическа реалност моментално притъпява.
И въпреки това ще гласувам. Пак ще гласува. Пак и пак!
Защото знам и виждам, че човек във всеки един момент от живота си трябва да изказва и показва личното си мнение. Защото ме интересува какво се случва с България. Защото не ми е все едно какви ги върши страната, в която живеят моите родители и в която не изключвам вероятността да се върна един ден. Защото не искам някой друг да определя бъдещето – то е в моите ръце. Щастлива съм, че заразих с ентусиазма си всички българи, които познавам и с които контактувам тук, навън. Всичките съм ги мобилизирала да гласуват, но никога не обсъждаме кой за кого ще гласува. Това е личен избор и лично пространство. Важното е да има вот, да се конституира мнение, да се живее с усещането за съпричастност.
В събота, на 4 октомври ще бъда в командировка във Варшава. Банката, за която работя е предвидила връщането ми в понеделник, с полет в бизнес класа, естествено. Но аз ще пътувам през нощта с влак, за да мога в ранният следобяд да пристигна в Брюксел и да гласувам в избирателната секция в която съм регистрирана – на 1301 км. от Варшава. Не ми пука за разстоянието и неудобството.
Пука ми за България!
