Половин стадион армия
Даниел Стефанов
Каква е тази армия, тя не може един стадион да напълни. Това велико умозаключение можем да чуем от всякакви хора – от телевизионни водещи до ефрейтори от запаса. Но никога не става ясно защо армията трябва да може да пълни стадион. А и никога не сме се питали колко войници е имало в първата Пустинна буря през 1991, която укроти Садам Хюсеин за 45 дни, нито колко е голям отрядът, който намери и уби Осама Бен Ладен в Пакистан. Знаем само, че тези войници бяха много добре обучени и екипирани.
Оттук идва и основния въпрос какво е нужно на армията ни? Пари? Със сигурност, но не само. Погледнато през БВП България не е толкова назад във финансирането на въоръжените си сили. Според данните на Световната банка за 2013 България е отделяла около 1.5 % от БВП за отбрана. Зад нас са държави като Германия, Чехия, Швеция, Румъния. За съжаление частта от БВП, отделена за отбрана, не е кой знае каква база за сравнение като се има предвид разликата в БВП. Тя обаче показва, че намаляващите пари за отбрана са типично европейско явление.
Българската армия обаче има и друг проблем освен абсолютната стойност на парите, които се влагат в нея – а именно как те се харчат. Години наред процентът който отива за заплати на войниците и администрацията в българските въоръжени сили става все по-голям. През 2014, след орязването на бюджета, той стигна почти 90% от общия бюджет за отбрана. В нормалните държави за заплати отиват около 60%, за издръжка и поддръжка 15-20%, за инвестиции в нови оръжия още около 15-20%. Българската ситуация е 90%-8%-2%. Това показва, че организмът е болен. Всъщност ние даваме заплати на едни хора да бъдат войници, а след това не им даваме нито оръжията, нито униформите, патроните, гумите и горивото за да бъдат те такива. Българската армия и нейното финансиране прилича на това да храним един човек, но за сметка на това да го лишаваме от елементарно движение.
И тук пак се връщаме на въпроса каква трябва да е армията – трябва ли да прилича на масовите сцени от филма „Хан Аспарух“ или на кадрите от Пустинна буря. Въпросът стои отворен и то не само за началника на отбраната или всеки военен министър. Той стои за цялото общество, особено докато е в плен на идеята, че армията трябва да може да пълни стадиони, а не да се бие.
Пред българската армия стоят няколко неща, които очевидно нямат алтернатива, но същевременно са превърнати в мръсни думи.
Първата е модернизация.
Между 2001 и 2009 са похарчени почти 2 млрд. лева за „модернизация“ на армията. В реалността, а от там и в очите на българските данъкоплатци, този процес ще остане с доста екстравагантни образи: модерни вертолети, които не могат да се използват за нищо друго освен да превозват Бойко Борисов, защото нямат бронировка и оръжие (около 350 млн. евро); бойни кораби, които са на сериозна възраст, но също без въоръжение (около 60 млн. евро) и няколко красиви транспортни самолета (около 56 млн. евро). На тази база е трудно да кажеш, че искаш да започнеш наново такъв процес. Но все пак армията рано или късно ще трябва да се сбогува с руската техника от 60-те години на 20 в. Важното е този път това да стане с ясен план какво и защо се купува.
Другата безалтернативност пред БА е НАТО.
В региона, в който се намираме, няма никакво съмнение в това дали можем сами да осигуряваме собствената сигурност. Очевидно е, че дори и да започнем да отделяме 3 пъти повече за отбрана, няма как да имаме армия, която да може самостоятелно да гарантира сигурност. Все пак от изток срещаме традиционна война, а от юг – тероризъм. Затова НАТО задължителен избор. Освен алианс от армии, то е и място, където да потърсим помощ за осъвременяването и развитието на армията си. Това не означава задължително подарени самолети, но доста полезни неща като повече и качествени учения, подялба на разходи с други държави и т.н. Всичко това обаче става все по-трудно. Не забравяйте, че в очите на БСП, Атака и около 15% от българското население, НАТО е все още врагът на Варшавския договор, макар и последният отдавна да се е разпаднал. Това поставя България в една малка група от държави в Европа, където всичко, което прави Алиансът, е под съмнение.
Идва ред и на третата мръсна дума – реформи.
Тя вече се използва за всичко и навсякъде. А армията е вероятно най-реформираната система, просто защото тя е както държава в държавата и там трансформацията беше най-грандиозна. Въпреки това, както в много други системи в нашето общество, и тук е настъпило време за сериозно преосмисляне. Въпросите за самолетите, корабите, бронираните машини не са просто въпроси за пари и сделки. Те са въпроси за това това какви сили ще развиваме и в какви операции ще участваме, както и каква роля ще търсим за себе си в НАТО и сред съюзниците си.
Едно е сигурно, времената когато си мислехме, че от армия просто няма нужда, са отминали. Точно както и онези времена, когато за армията се съдеше по това какъв стадион може да напълни.
Даниел Стефанов е политолог по образование, бил е съветник в политическите кабинети на няколко български министерства. От 2010 г. участва в международни изборни проекти в Африка, Азия и Балканите. Работил е за мисии на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и ЕК. Има бакалавърска степен от Софийския университет и магистърска степен от Централноевропейския университет в Будапеща.
