Почивката на Макюън („Почивка в чужбина”)

Това заглавие на Макюън създава читателско усещане, че белетристът с ”Букър” е решил да си почине с „разказ за двoйка c дългoгoдишна връзка, кoятo oтива на пoчивка във Вeнeция, за да възпламени потушените си чувcтва”.

Така „Колибри“ представи книгата у нас с обещанието, че и за читателя е оставено лениво удoвoлcтвиe от прочита. Макюън започва пестеливо тази почивка. В нейния център поставя двама души и спасението на тяхната връзка. Мери и Колин са свободна двойка, за чиято история не помага настройката нито от „Събота, нито от „ Неутолима любов”, нито обещанието за лежерно четиво на Колибри. Историята е ужасяваща и това се постига с всеки детайл, който вписва в сюжета Макюън. За този похват самият писател би казва, „че си играе с детайлите и това го помни от Набоков”. Играта в литературното творчество е добре позната от херменевтиката. Още Гадамер визуализира играта като „поведение или душевно състояние на твореца”. Това е битието на художествената творба, чийто преобразен свят е поставен фигуративно. Познанието в тази творба изпълнява централния мотив на платонизма – „истинното битие на представяното е по- висше от битието на представения материал, но то се открива само чрез опознаване. Точно за награждащо опознаване дава възможност „почивката” на Макюън.

С модерното писане отдолу – нагоре, Макюън прави история с фатален край за недоверието, което основополага изгубен свят.

Със стария маниер на писане, Макюън стартира и тази история -с резерва. Читателят е поставен на дистанция, писателят задържа развръзката до последно, за да постигне максимално разтърсване от този душевен ужас. Все пак оставя една читателска възможност – да се гради кулминацията чрез действията на образите.

Описанията са поднесени в емоционален план, за да оформят образ на буксуващата любов. В съзвучие с кризата, която витае в „ почивката” на Макюън, той съвсем избирателно поставя Венеция в унисон с вътрешния свят на лутащите се герои. Градът на могъществото е с призрачно лице, което ни среща от всеки ъгъл. Тук туристите не са в захлас от разцвета на града. Гондолната романтика и изящната архитектура са притъпени от перото на писателя и са удавени в популярната лагуна. Макюън смело и без притеснение разбива Венецианския мит с „Почивка в чужбина” като нарушава традиционното естетическо възприятие за града.

Вместо „сакрализираната хармония на Венеция между държава, граждани, изкуство, икономика, търговия, образование, който създава мита за идеалното удоволствено място, побрало човека и неговата съдба” /Бойко Илиев/, тук виждаме град обсебен от загадъчен страх, мистерии по улиците и всичко това постигнато чрез добре използвана тайнствената символика.

Мери и Колин са в център на почивката, която избира за тях Макюън. Двамата подсказват, че не са на правилното място, което са търсили за сплотяването си. Градът се слива с техния свят и тръгва по същата инерция, която е довела тях в него. В интуитивното съмнение за града алюзира дефицит във взаимното доверие. Опитът им да засекат световете си и да наваксат липсите стои също толкова равнопоставено и на изгубването им в града, който витае като сянка на любовта. Венеция тук се отразява във водите си, градът губи романтичния си цвят.

Лабиринтът на отношенията им придобива и физическа форма – омагьосаният кръг се задвижва около тяхното изгубване и те не просто търсят хотела, а спокойствие на чувствата. Така по пътя към изхода, когато предполагаме, че Макюън все пак ще помогне да героите си, те се озовават в нова пропаст и ново изпитание. Доверието им в първия cрeщнат, в който виждат хепи енд, превръща почивката им в кошмарна, а спасението на любовта им изгубва бледите си следи. И всичко това, защото е изместен центърът, гравитацията е насочена към чуждата травма, към съчувствието, за което обаче Мери и Колин се оказват подготвени. Всичко това става някак тайно и прикрито от художествения субект, но точно това писателско поведение градира усещането за ужас.

Когато всички са наясно, че това е маниакално спасение на шизофренична любов, злoвeщата игра вече има своя край, а пoчивката се превръща във вечен покой.

Как се стига до всичко това? Този път Макюън не пише като дете, но пак е пестелив. Обира всички излишни думи, отваря пространство за тези, които внушават разрез на отношенията между Мери и Колин.

Неподходящите граници фронтирани в действията на двамата герои ги правят жертва на тяхното сляпо доверие къч непознатия град и хората в него.

Макюън засилва това впечатление като в скромните 120 страници представя детайлно изтъканите граници в ежедневието на Мери и Колин – техните навици, проблеми и компромиси. Романистът използва смешен език, за да ни запознае с битовизма на тяхната любов, който тласка чувствата им в отегчение. Заради постигнатата с времето криза, двамата решават да търсят помощ в една почивка, към която препускат, бягайки от отегчението си.

Макюън устоява това внушение докрай и брани всеки ред, за да удържи на своите психологически търсения за човека и научния извод, че „най- добрият начин да измамите някого е първо да измамите самия себе си”.

Макюън е познавачна страшното, но и майстор на тихото му настъпване. Верен в себе си като любител на дългите разходки в « Почивка в чужбина», той подарява на читателя една дълга раходка в скритата душвност на двамата си герои. Тук читателят има и още едан функция – да изследва отново човешките отношения, като събира данните, които Макюън му подава от всяка страница. Почивката се оказва едно голямо безпокойство, но от онова приятните, които те държат в напражение и не ти позволяват да оставиш книгата. Тук сюжетът няма нужда от почивка, нито от време за размисъл. Действието бърза към развръзката, но го бави, защото Макюън се враща, за да допълни елементите на пълния ужас. И в този роман Макюън залага на прикритата информация и разказване на напрежението. Това забавяне на темпото може да се схване като мъчение за читателя, но то е задължително за претенциозния познавач на литература, който няма нищо против психологизма в творчеството. Макюън не е само национален автор на Англия, защото се изправя срещу

«надутият, задръстнен от мебели английски роман» и това изнася четивата му в одушевени пространства. Той е познавач на климата на човешките отношения и ги допълва с висока степен на съпричастност и чувство «вътре в себе си».

–

Изкуството на неудобството, което създава Макюън напомня музиката на «Пинк флойд»- разтегнати пиеси с фийдбек и електронен саунд, в която се търсят не сладникавите хитове, а емоционалната дълбочина.

Англия си има техния литературен еквивалент, който тръгва от модерната готика и стига до реалистичния стил, с намигване към хуманистичните пиеси за човека на Пинк Флойд. Фийдбекът с Макюън влиза в литературата като детайла, който постига ефект на внушението, тъй както електронния саунд на Пинк Флойд озвучава всяка история, която разказва в дълбочина Макюън. Краят на 20 век и за групата и за белетриста е тъжно време. За Пинк Флойд тогава излиза последния им албум, с който търсят мъдрост в тъгата. В същото това време Макюън пилотира в литературата със същото търсене- родено през средата на 60-те и преродено в края на миналия век.

Няма нищо случайно в това английско съвпадение на музика и литература – това е нестихващият опит да бъде открит човека в злокобния и безсилен свят с цената на реалния и модерен поглед в изкуството.

„Почивка в чужбина” се оказа книга без почивка, която взема и последния дъх, за да не те остави чужд в съпреживяването на една фатална любовна история, която можеше да бъде спасена ако човек знае как да не се губи или ако е чувал: KEEP TALKING

Автор: Добрина Добрева