По-различен Поп Фолк! – част първа

Цветозар Цаков

В днешните объркани времена, когато понятието „фолк” е изтърбушено, изпразнено от съдържание и принизено до най-уродливото си смислово ниво – до това да бъде синоним на чалгата (някак си съвсем естествено стана редовно да се изпуска думичката „поп” пред „фолк парти”-тата и въпреки това да е кристално ясно за какво иде реч), да се занимаваш с фолклор е доста рисковано и непопулярно начинание. На автентичната ни фолклорна музика се гледа сякаш с насмешка и презрение от по-младите поколения, на нещо безвъзвратно остаряло и дори подронващо авторитета им на млади, модерни и напредничави хора. Нашият богат фолклор все по-често се асоциира единствено със сватби, като задължителен фон на пиянските експресии на хора, за които той се изчерпва с „Бяла роза” и Дунавското хоро по Нова година. Разбира се, това е твърде обобщаващо и низвергва малкия, но все пак съществуващ процент от населението, на който неравноделните ритми все още „бъркат” надълбоко. Хора, които считат народната ни музика за ценно национално богатство и световно наследство, а не за ретроградно бреме и даденост, на която не бива да се обръща прекалено внимание.

Мъдрите хора са казали, че във фолклора се оглежда душата на един народ и че принадлежността на човека към дадена култура е незменна и неизличима част от самия него, колкото и да се стреми да бъде глобалист и гражданин на света.

Слава Богу, в изстрадалата ни и охулена родина все още живеят млади хора, които не споделят виждането на описаната в началото на текста социална прослойка. Живеят и творят. И не – няма да ви занимаваме с фолклорните ансамбли, пръснати по територията на страната, които са страхотно нещо, макар и да стават обществено достояние, по подобие на самата музика, основно по големите празници, по-скоро казионно, по норматив, в калабалъка на културната програма.

В този материал искаме да ви позанимаем с една друга група млади българи, които правят нещо много ценно и също толкова трудно – опитват се да изведат фолклора от сватбарско-кръчмарско-естрадната му обреченост до широката, млада, прогресивна, търсеща публика. Посредтвом инструментите и методите на глобализацията, на поп културата. Умело съчетавайки тежки китари, електроника или джаз настроения с ритмите, извивките и чувствеността на фолк музиката на Балканите – по мое мнение фолклорът с най-дълбока и просторна душа, именно защото е роден от непосилни мъка и страдание и въпреки всичко е запазил непримиримостта си и радостта от живота. А задачата да го съчетаеш с далеч по-позитивно и светски настроената западна музика е всичко останало, но не и лека.

И, може би ще ви се стори странно, но именно музиката на тези млади българи аз наричам „поп-фолк”. Именно това е истинският поп-фолк. Популярен фолклор. Фолклор, облечен в модерни дрешки, но запазил достойнството си, чара си и достолепието си! Противно на обезличаващата и снишаваща полета на духа чалга.

Тук ще се спрем на няколко примера, които не само се справят със задачата, но се справят наистина добре. Ако намерите малко свободно време, непременно си позволете усилието и си намерете тяхната музика – ще бъдете богато възнаградени.

Няма как да не започнем един такъв своеобразен списък с момчетата и момичетата от група БАЛКАНДЖИ – може би първата родна формация, която приема за основна своя отправна точка българския фолклор. Групата е основана през есента на 1999 г. от Кирил Янев (китара, вокали) и Николай Баровски (клавир). Двамата решават да пробват да съчетаят тежкия метъл звук – в по-мелодичната му разновидност – с фолклорни елементи, изсвирени с традиционни инструменти, включващи кавал, тамбура и други. И им се получава. След като записват първото си парче („Аз, тебе, либе, съм залюбил”), вдъхновено от стихотворение на поета Косьо Николов и печелят няколко награди за авторска музика от различни фестивали и конкурси, идва ред и за следващата важна крачка. Първият албум „Пробуждане” се появява през 2001 г. и е изцяло собственоръчно записан, продуциран и разпространяван. Песните в него са авторски, без заемки от съществуващи фолклорни парчета, което е изначалната идея на основателите. Структурата им стъпва по-скоро на фолклора, подплатен с рок аранжименти, отколкото обратното – нещо, което съвсем малко изпълнители дръзват да правят дори в световен мащаб. Текстовете също са авторски, а тематиката им се движи в разтегливите рамки на автентичните фолклорни въжделения. Вторият албум, появил се в края на 2008-ма, носи наименованието „Змей” и е с една идея по-мрачен. Текстовете отнова са изцяло авторски и следват концепция, която плавно се разгръща в единадесетте парчета, оставяйки слушателя с впечатлението, че слуша аудио версия на някоя стара народна приказка.

Двама от членовете на Балканджи – Валентин Моновски (тамбура, а в новия проект – китара) и Явор Пачовски (клавир) създават отделна своя група, заедно с Панайот Солаков (бас, вокали) и Спаз Генев (барабани), в която макар да залагат на далеч по-втежнени аранжименти и прогресивен подход към композирането, приближаващ ги стилово до групи като Dream Teather, Queensryche и Fates Warning, не рядко посоляват музиката си с прясно набрат от необятните фолклорни нивя лют червен пипер под формата на неравноделни ритмики или цели пасажи с повлияни от фолклора мелодии.

Групата е кръстена с претенциозното име ЮВИГИ, сякаш да се знае от къде е произлязла, но претенциите им в никакъв случай не са неоснователни. Ако се сдобиете с двата им до момента издадени албума – концептуалния „Сива пустиня” (2010) и „От първо лице” (2012) – ще се убедите сами в това, а и като бонус ще получите естетическа наслада от стилно оформените и скъпо струващи обложки и бууклети, където са отпечатани и всички текстове на песните, сами по себе си представляващи висша форма на поетичното изкуство.

Наздраве и приятно слушане! А то – сигурни сме – ще е приятно.

Защото когато нещо е искрено и създадено с любов и пълно отдаване на това, което правиш, то няма как да не е добро. Особено ако в него е намесена една толкова необятна и неизчерпаема вселена като балканския фолклор.