Пет причини да завиждаме на децата

Преди няколко дни се озовах на вълнуващо събитие в едно читалище в кв. „Дружба“. Танцово шоу на детска танцова школа „еди-коя си“, която представяше какво е постигнала с работата си с деца от 10 столични детски градини. Първо излязоха хлапетата от втора група на детска градина „Слънчо“. Под звуците на бодра ръченица малко, пухкаво момиченце, без да иска, изрита гуменката си в края на сцената и започна да куца, след което малко, слабичко момченце се спъна в гуменката и се просна възнак върху приятелчетата си. Целият този пърформанс надмина очакванията ми многократно: беше хиляди пъти по-смешно от цирка с неговите акробатки с перфектни тела и зловещи клоуни.

Докато представлението вървеше и смутени ситнежи безуспешно се опитваха да се вкарат в единен танцов ритъм, смехът ми хистерично премина в рев. Цялата тази обезоръжаваща непохватност беше толкова сладка и толкова непринудена, че идваше байгън – като да изядеш цяла тава с баклава.

Както казва Кари Брадшоу, „замислих се“. Кога радостта от децата се превръща в завист към тях? И чиста ли е тази завист или мръсна?

Днес е 1 юни, ден на детето, и във Facebook се леят честитки с тонове. Профилни снимки на сладки хлапета със захарни петлета, които в момента оплешивяват или имат застаряващи яйцеклетки. Пожелания да „запазим детското в себе си“ и призиви към инфантилност. Цветя, балони, радост на талази.

Всъщност е чудесно. Децата са прекрасни и ги обичаме. Особено нашите собствени. Но хайде да признаем пред себе си, че понякога мъничко, а понякога повече, им завиждаме. Ето за какво:

Вярата

Когато сме малки, вярваме в много неща. На 24 декември вечерта Дядо Коледа тръгва от Лаппандия с летящата си шейна, натоварена с подаръци, и се гмурва в нощните облаци, воден от светлинката на червения нос на елена Рудолф. Това е сигурно. Когато мама и тати излязат от стаята ни, под леглото се намъкват чудовища с остри нокти, гъста четина и зъби като кинжали. Но ако светнем лампата и викнем мама или тати при нас, изчезват. И това е сигурно. Когато пораснем и започнем да се лутаме в екзистенциалния пъкъл на интелекта си (поне тези, които имат интелект), търсим вярата под дърво и камък, за да не се пръснем от тревожност и да не се погребем в меланхолия. Търсим вярата в религии, учения, книги, философия, хора…и като я намерим се вкопчваме в нея. Ако я намерим. За децата тя е даденост. И това си е за завист.

Фантазията

Някои възрастни, обикновено такива, които се занимават с изкуство, успяват да съхранят, че и да разширят въображението си. На повечето обаче естествената детска фантазия, която измисля приказки, рисува картини и твори цели светове, им се изплъзва и те се превръщат я в счетоводители, я в адвокати. И всеки път, когато един счетоводител се опита да си спомни как се е вълнувал, когато Мери Попинз е завела децата на мистър Банкс в друг свят, влизайки в картина, едно пухкаво зайче умира.

Невинността

Да си невинен в света на възрастните значи да си смотан и да те мачкат. Да ти предлагат ниска заплата, да те засичат на светофара, да ти надписват сметката за парното пр. В тоя свят на големи хора трябва да смачкаш невинността на топка, да я запокитиш на някоя влакова линия и да гледаш как влакът София-Кюстендил минава през нея. Когато си дете обаче, това не е необходимо. Невинността тогава е толкова натурална, че понякога може да загорчи като натурален шоколад. Но дори и той е вкусен, когато вярваш, че е такъв.

Отго-к’во?

Мръсната дума с „О“ е непозната за децата. Както и всичките ужасяващи изрази, свързани с нея. „Някой трябва да поеме отговорност“, „Кога ще се научиш да поемаш отговорност?“, „Постъпката ти е абсолютно безотговорна“ т.н. Децата трябва да се учат на отговорност отрано, но ако тя се състои в изхвърляне на боклука, подреждане на собствената стая и писане на домашно по смятане, давайте я насам.

Безгрижието

Далеч сме от идеята, че животът на всяко дете е безметежен низ от дълги, летни, ваканционни следобеди, без никакви грижи. Детството бъка от грижи и страхове. И все пак, дори те са пълни с магия. Щастливите деца са угрижени, защото родителите им не им разрешават да играят по тъмно, защото имат да учат или защото са им свършили парите за бонбони. Възрастните се занимават с ипотечни кредити, работодатели, банки, профилактични изследвания, нови свещи за колата, декубитални дюшеци, сметки за ток, наематели, лекарства, хемороиди пр.

Върнете ме в детството. Искам да нямам пари за бонбони.