Паралелни светове

Натали Димитрова

Лежах, напълно загубила представа за времето. Наблюдавах, как клоните на дърветата се поклащат от вятъра, а облаците, които идваха от запад, ставаха все по-тъмни. Времето бе приятно за месец май, но въпреки това, неочаквано се разрази буря. Грабнах одеалото и книгата си и хукнах към къщата, което ме привикваше с обещание за горещ шоколад и сухи дрехи.

След като се преоблякох, седнах на един стол срещу прозореца в стаята ми и наблюдавах, как цял следобед небето рони сълзите си върху всичко.

Неусетно съм заспала. Препишете го на румолящия звук от дъжда или на свръхестествена сила, аз така и не не мога да кажа кое от двете е наистина.

Когато се събудих, първото нещо, което забелязах бе образът ми отразен в прозореца. Или пък не. Това, което виждах бе момиче, досущ като мен, но косите му бяха мокри и падаха около лицета му. Очите на момичето ме гледаха с любопитство. Понечих да се изправя, но двойничката ми се обърна и побягна в ноща. Не ми отне много време да се осъзная и да тръгна след нея. Излязох от стаята си, прекосих коридора, а след това и хола, и излязох през входната врата, която остана отворена зад гърба ми. Но в този момент това бе факт, който не можеше да се регистрира от съзнанието ми, понеже мозакът ми работеше само за това да движи крайниците ми и да си задава въпроси.

Навън бе доста тъмно, за това една негативна и неканена мисъл се прокрадна в главата ми: ами, ако не намеря момичето или пък, то изскочи и ме нападне. Побързах да отпратя мисълта и се завъртях, за да се огледам. Никъде около къщата не се забелязваше сянка или фигура наподобяваща човек, докато не се обърнах към обширната градина, където следобеда бях лежала и наблюдавала небето, сега имаше момиче. Седнало на земята с изправен гръб и крака присвити към гърдите. Приближих се тихо, надявайки се, че тъмнината ще ме скрие, поне докато не бъда готова да се срещна със себе си. Буквално.

– Добър вечер! Извинявай, ако съм те уплашила, преди малко. – гласът на момичето ми се стори едновременно странен и познат. Може би, защото това бе моят глас. Моят глас, но в устата на друг.

– Ъъъ.. Няма проблем. – успях да промълвя едва-едва.

– Между другото, приятно ми е да се запознаем. Аз съм София. – София ? Странно, защо, но очаквах двойницата ми, да има същото име, като моето.

– Аз съм Адриана.

– Знам това. – Шокирах се. Бях сигурна, че в този момент лицето ми показва само страх и сигурна бях бледа, като платно, докато София продължавашеда стой седнала кротко на земята, зареяла поглед в дълбините на нощта.

– Извинявай, но коя точно си ти ? Тоест, какво си ? – събеседничката ми извъртя главата си към мен и тогава успях отново да видя себе си. Същата права коса обрамчваща продълговато лице с прав нос и пухкави бузи.

– Аз съм човек, но предполагам ме питаш, защо приличам на теб. – кимнах в отговор, но не бях сигурна, дали ме вижда добре в тъмнината, затова отговорих:

– Точно така.

– Аз съм от паралелен свят. И по-точно от седмия свят. – спуснах се бавно на земята и се вгледах в тревата. Нима това бе възможно ?

– Колко такива светове има ? Всички ли са, като Земята ? Имам ли други двойници ? – въпросите излязоха на куп от устата ми.

– Много въпроси задаваш, но предполагам и аз бих направила така, ако бях на твое място. – двойничката ми ми се усмихна добродушно и продължи –Земята е третата паралелна планета в Космоса. Общият брой на всички е петнадесет, но пет вече спряха да съществуват.

– Защо ? –страхът и объркването ми, бяха заменени от голяма доза любопитство.

– Да кажем, че човешката същност е виновна. –опитах се да задам още един въпрос, но моето друго аз вдигна ръка в жест да замълча . Тя се прокакашля, а сетне продължи.

– От както изчезна планета пет или петата Земя, както я наричахме ние, всички паралелни светове започнаха да се свързват помежду си и оформихме нещо, като мрежа.

– А моята планета ? До сега не сме чували за Вас ?- успях да задам въпросите си преди София отново да ме спре.

– Вашата планета остана последна. Опитвахме се по различни начини да се свържем с вас, но така и не се получаваше.

– До сега.- казах, като констатация.

– До сега. – повтори двойничката ми.

– Защо сте създали тази мрежа между световете ? – щом зададох въпроси си, в ума ми изникнаха сцени от „Междузвездни войни”. Дали това не беше скрита камера или момичета пред мен, наистина бе от друга планета, макар досущ, като нашата ?

– Защото другите пет паралелни свята загинаха, заради нас. Заради това, което причиняваме ние-хората. Независимо, на коя планета сме, как изглеждаме или как се наричаме, ние само разрушаваме. – в гласа на паралелната ми версия се чуваше тъга, болка и гняв, като успя да пробуди в мен същите чувства.

– Значи искате да се обедините и да се борите срещу себе си ? – не бях сигурна, дали е разбрала въпроса ми, понеже аз самата на успях.

– Да. Планът на първата планета е всеки човек да има връзка със свойте двойници и така да успеем да се контролираме.

– Дали ще проработи ?

– Затова съм тук. Нашата двойница от първата Земя е един от управниците и.- Аз-управник? Не можех да повярвам. Вярно, че не бях аз, а копието ми, но все пак не можех да си го представя. Обърнах се към София и се опитах да проследя мисълта и.- Та, затова съм тук. Да те взема.

– Какво ?

– Ти слушаш ли ме въобще ?

– Разсеях се за момент. – опитах да се оправдая, но София смръщи вежди. – Съжалявам, как искаш да реагирам при толкова много информация. – тя промени изражението си и каза:

– Избрани са седем човека, които заедно с техните двойници ще живеят една година на планета симулираща Земята.

– Една година ? – почти извиках от изненада, но София продължи без да ми обръща внимание.

– Това е тест, ако успеем да се разберем и да живеем в мир един с друг, а също и в хармония със заобикалящата ни среда, тогава ще има начин да опазим планетите си.

– Значи, дори и да не съм съгласна, ще ме отведете на сила.

– Предполагам.- двойничката ми махна с тъка и пред нас се появи огромен космически кораб. Имаше форма на подкова и освен големия прозорец отпред, през който се виждаше пилота, имаше три средно големи прозореца, приличащи на илюминатори на кораб, от двете страни на летящата чиния.

Виждах осем еднакви лица през единия от прозорците. Момичетата бяха същите, като мен и София, но всяка бе с различни дрехи, от различна епоха. Така примерно, едно от тях носеше бяла перука, направена на сложна прическа и бе облечена с дълга синя рокля, натруфена с много панделки, която се разкрояваше до земята.

„Аха, това трябва да съм аз през Ренесанса.”- обади се вътрешният ми глас, при което аз се разсмях на глас.

София ме погледна учудено, но след това ме дръпна за ръката и ме поведе към кораба. Последното нещо, което видях бе затварящата се метална врата.

След 24 часа или 2 години

Събудих се и се загледах в луничките, които бяха залепени по тавана ми.

„Ама, че шантав сън.” – казах си, щом най-различни и цветни спомени нахлуха в съзнанието ми.

Изправих се и погледнах през прозореца с надеждата да спра да мисля за съня и емоцията причинена от него.

И точно тогава видях промяната. Всичко бе зелено. Имаше много дървета. Улиците изглеждаха, като пътечки в някоя гора. Оградата, която ограждаше къщата ми я нямаше, нито пък някоя друга къща имаше ограда.

Хората се смееха и разговаряха. Някои от тях почивстваха градинките пред къщите си, други закачаха къщички за птички по дърветата. Всички изглеждаха безумно щастливи и не само, че се радваха на това, което имат, тя го и ценяха.

Забелязах едно момиченце да носи кофа с вода към един храст и от него с подскоци излезе заек. По нататък в гората, която изглежда бе нашият свят сега, имаше две деца, които си играеха с един вълк.

Усмихната се обърнах назад и видях София.

– Видя ли, че се получи. Колкото и да сме различни, когато се убединим можем да постигнем много неща. Защото смисълът е в това да живеем в хармония не само с тези, с които си приличаме, но и с тези, които са напълно различни от нас. – усмихнах се и казах:

– Да, София, мисля че вече го разбирам.