Незаконни гонки – законна смърт
От 1 януари тази година до настоящия момент, от катастрофи по българските пътища са загинали 384 души. Без да броим двете деца от вчерашната незаконна гонка в Лесидрен. С тях стават 386. Уау!
Хайде сега още веднъж всички заедно. УАУ! Нека бъдем честни – ако Хитлер беше изпратил всички чистокръвни германци на заточение в Диарбекир и просто беше пуснал по улиците на еврейските квартали дузина български младежи с пресни шофьорски книжки и раздрънкани автомобили – вероятно щеше да пожъне повече успехи в лелеяния от него геноцид от това, което е причинил с концентрационните си лагери и газовите си камери.
Неправилно наречената „война“ по пътищата взима своите жертви всеки ден. Само дето не е война, тъй като войната предполага воюване на едни хора срещу други хора и нещо, което двете групи делят – пари, петрол, жена, територия. Екстремните български шофьори не делят нищо с другите хора на пътя и въпреки това сеят повече смърт от Нерон в моментите, в които е бил в лошо настроение и е рязал глави просто за да се разсее. И това, което се случва прилича не толкова на война, колкото на авто-геноцид: а именно целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група. Но тъй като дръзките шофьори не са расисти, минават отвъд тези разделения и прилагат (само)убийственото (само)унищожение към всички.
Please, don`t let me be misunderstood. Много добре разбирам увлечението по високите скорости, паренето на кръвта под кожата, устрема на състезателния дух и прочие. И все пак…и все пак…
Опитвам се да проникна в мисловния механизъм на 21-годишния гонка-любител и да разбера какво там е щракнало не на място и е затворило в капан мисълта за другите, инстинкта за самосъхранение, подчинението на Закона т.н.
Има толкова видове мотивация да караме съобразно условията и безопасно. Ето само няколко от тях, които ми хрумват на прима виста:
1. Аз съм алтруист. Не искам да убивам другите хора, защото те не са виновни, че съм жалък и комплексиран и ако искам да се самоубия ще го направя достойно, като нормален човек – със скок от 14-тия етаж, шепа ксанакс, газовия пистолет на дядо ми иили друго.
2. Аз съм егоист. Другите на пътя са идиоти, но ще карам внимателно, защото съм прекалено готин, за да лежа в гипсово корито до края на живота си. Освен това, не съм сигурен, че майка ще иска да ми реже ноктите на краката, а някой ще трябва да го прави вместо мен.
3. Аз съм стиснат и не искам да ме снимат камери и да ме засичат радари, защото нямам излишни пари за даване в КАТ.
4. Аз имам близки хора и обичам семейството си и не искам майка ми/баща ми/децата ми/мъжът ми/жена ми да страдат ако умра. Особено ако трябва да погребат само обувката ми, защото друго от мен не е останало.
Ако се замислите, може да се сетите за поне още толкова причини всеки да кара смислено и внимателно. За съжаление се оказва, че при много хора тези причини са потиснати и смазани от нагона, от първичността, от синдрома на безсмъртния, на демиурга, на освободения от Закона и не на последно място – синдрома на интелектуално недоимъчния.
Новините за загинали хора и деца вече минават в полезрението ни като ежедневие. Вчера загинаха две деца, утре ще са други две. „Какво тук значи някаква си личност?“
Не и за родителите на тези деца, чийто живот е безвъзвратно разбит, опустошен, окървавен, съсипан и приключил за една минута. Защото „…на мен точно няма да ми се случи, имам контрол над колата, всичко е наред, сега ще видят тия как се натиска газта…“. Понякога не виждат. Защото вече са другаде.
