shareit

Непоносимо

| от |

Непоносима гледка е как ежедневно се мъкне адски изтощена след мачкането в автобуса, в трамвая, след изкачването пеша нагоре по ескалатора в метрото, след висенето по опашките на касите в няколкото квартални магазина.

А също и да е задъхваща се и пуфтяща след катеренето по стълбите във входа, защото асансьора е кодиран, а аз не го плащам. Не мога да понасям гледката как тя се връща в къщи уморена, не искам да виждам неудачите в работата и вечното недоволство на началниците да са отпечатани на челото и.

После ми е адски неприятно да я чувам как тропа силно с тенджерите докато готви и едновременно с това напътства децата за домашните им. Мамо как беше това, мамо как беше онова, направо непоносимо.

Тя винаги приготвя вечерята едновременно с утрешния обяд, като не забравя в паузите между разбъркването на каймата и лука да се скара на голямата за закъсненията в училище, а на малкия за вечните му пропуски и още по-вечните му тройки по математика. Непоносимо. Едвам издържам да слушам всичкото това, честно.

Още по-непоносимо ми става когато тя маха тенджерите и вади шевната машина. И тогава започва да трака тигел след тигел, прекроявайки новата рокличка на дъщерята, която тя едва ли някога щеше да облече. Е, един път може и да я облече, но ще каже, че и е малка и толкова. Единствено си отпочивам от този непоносим шум, когато отпуска педала на Сингер-а щом малкия досадник бута в ръцете и ножицата и тъпите си цветни хартийки които му купих в Джъмбо. Чувам го как се тръшка през сълзи и сополи, че изрязването на снежинката не му се получава. Тракането по подгъвите на рокличката замлъква и когато дъщерята не може да се справи с нейната част в изрязването или ако и трябва нова подвързия за учебник, която ще подмени старата разкъсана. Или че страниците в тетрадката голям формат са свършили и утре най-късно до обяд и трябва такава същата. Всичко това добре, ама е непоносимо.

Малкия си ляга рано и задължително иска тя да му чете приказка. Но точно тогава, когато има шанс част от шума да изчезне, през прозореца на кухнята се показва главата на съседката, която моли жена ми да наглежда мъжа и. Той лежи след инсулт, а съседката иначе е мила женица. Тя никога не отказва да ми купи пакет цигари, пък нали и без това бърза да отскочи до магазина, че на болния му се прияло телешко варено. Обаче сигурно някак тайно от мен се бяха наговорили за тая работа с лягането, приказката и супата да става едновременно, защото успяваха да се курдисат и повторят всяка вечер. Асолютно всяка вечер, честно. Зиме и лете, направо непоносимо. Един ден съседа умря, но главата на жена му този път обвита в черна забрадка – отново се появи на прозореца и помоли съпругата ми да и помогне с варенето на житото, погачите, соленките, това онова и всичките погребални глупости, направо непоносимо.

Телефонът в момента звъни в хола, но не мога да го вдигна, защото ми е далече. Дрънчи та се къса, непоносимо. Но хубаво, че който там набираше се отказа след около десетина сигнала и прекъсна връзката. Сигурно не е било за нещо важно, но шумът направо си беше непоносим.

Сега пък на всичкото отгоре нещо свисти в кухнята на газовата печка. Но дъщеря ни е куражлийка, защото отиде и го оправи. Оказа се, че майка и забравила чайника преди да отскочи за кисело мляко. Аха, значи мляко ще има, а цигарите ми свършват и никой не ме попита?! Непоносими сте!

Ще изчакам жената да се върне, да сложи храна на котката, да натика децата в леглата да спят, да ги целува и да ги прегръща дълго дълго. Ужасно дълго, направо непоносимо. После да навие часовника, да ми сложи да ям, да измие чиниите, да ми разкаже все пак нещо забавно за случилото се през деня. И без да ме пита и разпитва защо вчера се върнах толкова късно и защо намирисвах на Шанел 5.

Не мога за намеря проклетото дистанционно. Викам я, но тя не ме чува, защото дълго говори по телефона с приятелка. Една приятелка, с която незнайно защо никога не успява да се види. Ама много са досадни тия двете, честно. Кучки, как да го опиша по-ясно, непоносими са, едвам ги търпя. Трябват нови батерии за дистанционното, когато тя завърши тъпия си разговор, ще и напомня за утре да купи.

Може би за малко бях задрямал, извинявам се.

Станах и казах за батериите, но тя не ме чу, защото сега пък е със слушалки на ушите и глади ризите ми. Непоносимо е да повтарям по сто пъти едно и също, тая няма да стане. Лягам си, не мога да понеса всичките нейни тъпи прищявки по това време да бъде сама със себе си.

Да, категорично нямам никакво намерение да я чакам да гледа повторението на сериала, после да си опипва въображаемите подутини по тялото, да търси бучки под мишниците си, да ходи на пръсти до кухнята за вода, да си пие хапчетата които сама си изписва. Непоносимо ми е, край. Гудбай за днес.

Не зная само дали е поносимо положението или не в момента в който тя си легне тихо в завивките до мен: сеща ли се за нещо, въздъхва ли, после усмихва ли се, разплаква ли се. Мисля, че се усмихва и плаче. Но не зная защо плаче тихо за да не ме събуди и дали плаче от щастие. Кога ли престава, кога ли по-късно заспива. Това не го зная. Но и без да съм го видял знам, че щеше да ми бъде непоносимо.

 
 
Коментарите са изключени за Непоносимо